Шинджу
- Автор: Роулэнд Лора Джо
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Шинджу». Краткое содержание книги:
— Опасявам се, че желанието ви е неизпълнимо — тонът на игуменката стана хладен. — Както вече ви казах, нашите монахини са се отрекли от света и от неговите грижи. Отбягват контакт с външния свят. Особено новодошлите. Те живеят в най-строго уединение. Не можете да се срещнете с Мидори нито сега, нито когато и да било. Съжалявам, че напразно сте били целия този път.
Това бе отпращане, и то окончателно. Сано бе на ръба на отчаянието.
— Моля ви! — простена той. — Няма да оставам дълго с нея или да разколебавам вярата.
Дали бе получила нареждане от господарката Ниу да крие Мидори от всички посетители или само от него?
— Просто искам да разговарям с нея насаме за няколко минути. Нищо повече… Готов съм да направя малко дарение за храма… — надяваше се, че така ще я омилостиви.
Вместо да отговори, игуменката се обърна и плесна два пъти с ръце. Тутакси се отвори една врата и се появиха двама високи мускулести мъже с дълги извити копия.
— Приятен ден — каза игуменката. — Дано Буда ви отреди безопасно пътуване до дома.
Сано нямаше друг избор, освен да остави монасите да го изведат навън. Опита се да ги подкупи, за да го пуснат при Мидори, но те останаха с каменни лица, безмълвни и глухи за молбите му. Проводиха го до портата, а после проследиха с поглед как се спуска надолу по пътеката.
Веднъж излязъл от полезрението им, Сано седна под едно дърво да събере мислите си. Пътуването се бе оказало ненужно. Цунехико бе умрял напразно. Откакто бе напуснал Едо, не бе направил и крачка към разкриване на убийствата. Как щеше да живее с мисълта за провала? Как щеше да компенсира трагичните последици от действията си?
Звук от тичащи нозе откъм храма го принуди рязко да извърне глава.
— Йорики, чакайте!
Сано видя дребна женска фигурка, която се препъваше надолу по пътеката към него. Втренчи се в нея слисан. Беше Мидори, макар че едва я позна. Вместо ярко копринено кимоно тя носеше груба конопена роба. Изпод полите се подаваха боси нозе. Изглеждаше отслабнала, лицето й бе бледо, с напукани устни, главата й бе обръсната. Едва си поемаше дъх:
— Видях ви от спалнята на монахините… прескочих през прозореца… не можех да ви оставя да си… идете, без да ви разкажа…
— Успокойте се, всичко е наред — каза Сано. Дръпна я встрани от пътеката и я настани на един дънер. Смъкна наметалото си и я загърна с него. После я изчака с нарастващо напрежение да си поеме дъх.
Тя заговори, но не за сестра си или за Норийоши:
— Мразя това място! — възкликна тя. — Мразя го! Готвене, търкане на пода и молитви от зори до здрач. Кратък сън, докато онази ужасна камбана ме събуди, и целият кошмар започва отначало — в очите й блеснаха сълзи. — Ако остана тук, ще умра. Моля ви, отведете ме със себе си!
Сано поклати глава:
— Не мога…
Мидори въздъхна.
— Зная, че не можете — каза тъжно. — Хората на баща ми ще ни издирят. Вас ще обезглавят, а мен ще ме върнат тук. Не трябваше да ви моля. Простете ми.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи, та ви изпратиха чак тук? — попита Сано. Не искаше да причинява нов изблик, като заговори веднага за смъртта на сестра й.
— Доведената ми майка ме наказа — сега очите на Мидори заискриха от гняв. — Мразя я! Само да я видя отново, ще я убия! Ще намеря меч и ще я посека. Ето така! — и стиснала въображаемото оръжие, тя замахна с него във въздуха. — Не желая да бъда монахиня! Искам да живея в Едо, да ходя на празненства, на театър. Искам си сестрите, красивите дрехи, куклите… — тя избухна в отчаяни ридания, заровила лице в шепите си.
— Баща ви няма ли думата по въпроса? — попита Сано. Знаеше, че мъжете не се интересуват от дъщерите си, но все пак владетелят Ниу би спечелил повече, ако омъжеше Мидори за сина на някой друг изтъкнат клан, вместо да плаща издръжка на храма.
Мидори вдигна глава и избърса очи с опакото на ръката си.
— Рядко виждам баща си. Оставил е доведената ми майка да води домакинството, както намери за добре, а по-големите ми братя — да управляват владенията. Слугите шушукат, че не бил с всичкия си. И от ден на ден ставало все по-зле.
Сано внезапно си спомни какво бе чувал за „дребосъка даймио“ — че устройвал разюздани веселби, след които го хващали бесовете, препускал с коня си из замъка и околностите му и посичал с меча си всеки, който имал нещастието да му се изпречи на пътя. Сано се запита дали някой друг в семейството не притежава същата склонност към буйства. Може би младият Масахито? Но убийствата на Юкико, Норийоши и Цунехико издаваха друга нагласа на мисълта — разумна и пресметлива.