Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
При всяко от тези спирания Мин се опитваше да го успокои. Ухилваше се добродушно и му казваше, че приличал на мъртвец в зимна утрин, само чакащ някой да му зарови гроба. Казваше му, че ако се появи с такова лице пред жена си, Файле ще му затръшне вратата под носа. Но трябваше да признае, че нито едно от виденията й не гарантираше, че Файле не е пострадала.
— Светлина, Перин — викна му тя най-накрая раздразнено, — ако някой се опита да посегне на тази жена, тя ще го накара първо да почака навън в коридора, докато намери време за него.
Той за малко не й изръмжа. Не че двете се обичаха много.
Лоиал напомни на Перин, че Ловците на Рога могат сами да се грижат за себе си и че Файле е преживяла нападенията на тролоците дори без драскотина.
— Добре е тя, Перин — избоботи убедено огиерът, докато подтичваше до Стъпко с дългата брадва на рамо. — Сигурен съм, че е добре. — Но го повтори поне двадесет пъти и всеки следващ път — все по-малко убедено.
Последният опит на огиера да му вдъхне кураж стигна малко по-далече, отколкото Лоиал възнамеряваше.
— Сигурен съм, че Файле може да се погрижи за себе си, Перин. Тя не е като Ерит. Изгарям от нетърпение Ерит да ме вземе за мъж, че да мога да си я пазя; мисля, че ще умра, ако се откаже. — и след като изтърси това, остана с отворена уста и големите му очи се опулиха. — Изобщо не исках да кажа това — изломоти той дрезгаво и ушите му потръпнаха. — Не съм сигурен дали искам да… Много съм млад още, за да… — Лоиал преглътна тежко и хвърли обвиняващ поглед към Перин, без да пощади и Ранд напред. — Хич не е безопасно да си отваряш устата с двама тавирени около теб. Може да излезе какво ли не! — Не че не можеше да се изтърси от езика му просто ей така, без да му е виновен никакъв тавирен. Лоиал го знаеше много добре и този факт, изглежда, го изплаши повече от всичко. Доста време мина, докато ушите му престанаха да пърхат.
Файле беше изпълнила ума на Перин, но той не беше сляп. Не съвсем. Това, което отначало виждаше, без да гледа, докато яздеха на югозапад, започна полека да се просмуква в съзнанието му. Времето беше доста горещо, когато бе тръгнал на север от Кайриен, преди по-малко от две седмици, но сега изглеждаше, че досегът на Тъмния е станал още по-силен и земята се беше напекла още по-непоносимо. Тревата под копитата на коня пращеше, съвсем изсъхнала и чуплива, сгърчени бурени пълзяха като паяжини по камънаците, голите храсталаци, не просто обезлистени, а направо мъртви, се кършеха, духнеше ли знойният вятър. Вечнозелените пинии и кожолисти стърчаха по-скоро кафяви.
След още няколко левги започнаха да изникват ферми — скромни постройки от сивкав камък с квадратна форма, отначало по самотни поляни и сечища сред гората, после — все по-начесто, когато лесът оредя. По хълмовете залъкатуши черен коларски път, пригоден повече към каменните синори на нивите, отколкото към терена. Повечето от тези доскорошни ферми изглеждаха запуснати, мяркаше се ту груб дървен стол, килнат на една страна пред вратата на някоя къща, ту парцалена кукличка, паднала край коловоза. Мършав добитък и сънени овци лениво се тътреха по пасищата, над тях летяха гарвани. Нямаше пасище без огризани трупове на животни. Поточета течаха на жалки струйки сред дерета със засъхнала глина. Нивя, които отдавна трябваше да спят под юргана на дебелия сняг, изглеждаха готови да се разсипят на прах, ако вече не бяха станали на прах и отвени от вятъра.
Висок облак прах бележеше пътя на колоната, докато тесният черен път не се вля в широко, настлано с камъни шосе, водещо от Джангайски проход. Тук вече се мяркаха хора, макар и нарядко, и те потънали в сънен унес. Слънцето вече се беше смъкнало към хоризонта, а въздухът беше като в пещ. По някоя волска кола или теглен от конски впряг фургон свиваше бързо встрани от пътя и поемаше по тесни коловози встрани към нивите, по-далече от колоната. Коларите, както и шепата селяци, излезли на полето, стояха загледани с безизразни лица в отминаващите три пряпореца.
Най-сетне, когато една трета от слънцето вече се беше скрила, пътят преодоля една височина и ето че на две-три мили пред тях изникна Кайриен. Ранд дръпна юздите и Девите, вече събрани около него, наклякаха всяка където си беше. Продължиха обаче да оглеждат внимателно околността.