Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Причината за подобно становище се състои в спорната обосновка, че в надписа на медальона се е получило преплитане на гръцки букви с латински. Такова преплитане не е засвидетелствувано никъде по цялата територия на археологически находки, произлизащи от времето на българското средновековие. Трудно обяснимо е и присъствяието на кръст в ръцете на яростния езичник Омуртаг, чийто син Енравота-Воин е пострадал за християнството. Затова определението на Омуртаговия медальон и разчитането на надписа в него биха се приели единствено след уговорки.
Насилственото приемане на „ханската титулатура“ като присъща на ранната българска държавност на юг от р. Дунав не намира потвърждение в славянската книжовна традиция. Навсякъде славяните наричат вождовете си „князе“ и поддържат непрекъснато този обичай, дори когато загубват самостоятелността си. Смисълът на понятието „княз, къняз“ е тълкувано в историографията като „родоначалник“, „първосвещеник“ и „първенец сред родовете“. Налагането на тази титла в Източна Европа се извършва в годините на славянското разселение, определено в периода V–VI в.
Чехите, поляците, русите, сърбохърватите и българите винаги използват в неподправените си документи титлата княз. Русите използват още и „каган“.
Големият въпрос при тълкованието на славянската титла, с която виждаме удостоени и владетелите от Именника произлиза от начина на езикови съпоставки и действия, прилагани към думата. Както вече се отбеляза липсва напълно съставена ранглиста на византийските определения за славянската и българската титулатура, като въпросната ранглиста да бъде съотнесена към традицията в славянските документи. От друга страна липсва латинската традиция, представена по този начин, не е направен и подобен списък за германската титулатура, нито за тюркската. Подредени по степени и по време на употреба, обкръжаващите славянския свят другонародностни и другополитически обичаи в титулуването биха показали в какава връзка са заемките и на каква титла по кое време отговаря славянското княз. Досега проучванията са правени едно по едно за отделните влияния — било то германски или тюркски. Но пълна картина, изискваща на дело обработката на всички текстове, познати на науката досега не е правена. При това разработките на историци и езиковеди често пъти действат малко разхвърляно, поставяйки на едни везни официални документи от европейски владетелски канцеларии и запазени обичайни племенни думи у незначителни сибирски народи. С такъв структурно-антропологичен подход на изолираните и неправомерни сравнения може да се докаже всичко, защото той не е исторически, а научно-идеологически похват.
Обосноваването на тезата за княжеско достойнство на българските владетели, т.е. защитата на твърдението, че съставителят на Именника е бил с ума си и е познавал прекрасно старобългарската традиция, зависи от подхода към изворите. Отново при тях следва да се надникне назад във времето и да се проследи историята и съдбата на древната скитска държавност. Причината за търсенето на дълбокия диахрон се определя от факта на политическо и културно влияние, оказано в античността, което влияние все още не е изследвано напълно от учените.
Основният довод за подчертаване на ханската титулатура е присъствието на титлата „хаган“ в славянски, византийски и латински текстове от епохата на Ранното средновековие. Оттук се прави заключение за тюркския произход на думата и се мисли за основание да бъде приписана по-ниската от хаганска власт — ханска титла — на малките тюркски народи, каквито се настоява да бъдат и българите. Титлата хаган сама по себе си е равнозначна на император при европейската традиция и може да бъде преведена като „върховен повелител, най-висш владетел“. Изоставяйки чисто езиковото тълкувание на „хаган“ и обръщайки се към съпътстващите знаци на властта, правомощия и обичайни девизи, историкът би могъл да засече историята на идеята и първосмисъла на хаганското достойнство, защото законността на властта е всъщност нейната историческа традиция.
По правило византийските и латинските хронисти наричат „хагани“ владетелите на онаследената от Атила силна конна държава в Източна Европа. Хагани са наречени вождовете на аварите, хазарите и силното тюркско обединение в Централна Азия, които управлявали над „седем области“. В едно сведение на Теофилакт Симоката хаганът на тюрките пише писмо с интересно съдържание до император Маврикий.