Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Във въздуха отекна далечен вой.
— Опаа — каза мъжът. — Идат да се погрижат за нещата, бих казал. Май трябва да си ходим, сестро. Съжалявам, капитане, но както изглежда, май все пак ще преминеш през онази Порта.
— Може би — каза жената.
Брат й се извърна рязко към нея.
— Разбрахме се! Никакви сблъсъци! Сблъсъците са мръсно нещо. Неприятно. Мразя обърканите сцени! Освен това онези, които идват, не играят честно.
— Ние също — отсече сестрата.
Обърна се към портата и извика:
— Господарю Смърт! Искаме да поговорим с теб! Гугло!
Паран извърна глава и видя как от Портата се появи приведена гърбава фигура. Облечена в дрипи. Запристъпва бавно към него. Паран примижа — старица, дете, с лиги, стичащи се по брадичката му, уродливо момиче, недорасъл прекършен трелл, изсушен Тайст Андий…
— О, реши най-после! — каза сестрата.
Видението килна мъртвешката си глава, ухили се и оголи оцапаните си с кално жълто зъби.
— В избора ти — каза то с треперлив глас — нямаше капка въображение.
— Ти не си Гуглата — намръщи се братът.
Кокалите се свиха под скрибуцащата кожа.
— Господарят е зает.
— Зает? Обиди не търпим — каза сестрата.
Видението се изкиска и рязко спря.
— Жалко. Един мелодичен, гърлен смях щеше да ми отива повече. Е, добре, в отговор: моят господар също не приема намесата ви в естествения преход на една душа.
— Убита от ръката на бог — уточни сестрата. — Това го прави честна плячка.
Съществото изсумтя, дотътри се по-наблизо и се наведе да огледа Паран. Очните му кухини леко просветваха, сякаш в сенките се криеха стари бисери.
— Какво, Опонн — попита то, докато оглеждаше Паран, — желаете от моя господар?
— От моя страна — нищо — каза братът и обърна гръб.
— Сестро?
— Дори за боговете — отвърна тя — смъртта чака, несигурност, дълбоко скрита в тях. — Помълча. — Прави ги колебливи.
Съществото отново се изкиска и отново млъкна рязко.
— Взаимност.
— Разбира се — отвърна сестрата. — Ще потърся друга, преждевременна смърт. Безсмислена дори.
Привидението се смълча, после главата му изскърца в леко кимване.
— В сянката на този смъртен, разбира се.
— Съгласна.
— Моята сянка ли? — попита Паран. — Какво по-точно означава…
— Много скръб, уви — каза привидението. — Някой твой близък трябва да мине през Портите на Смъртта… вместо теб.
— Не. Вземете мен, моля ви.
— Млъкни! — сопна се привидението. — От жалостта ми призлява.
Воят отекна отново, този път — много по-близо.
— По-добре да си ходим — каза братът.
Привидението разтвори челюсти, сякаш се канеше отново да се изкиска, после рязко ги затвори.
— Не — измърмори то. — Стига толкова. — Помъкна се обратно към портата, спря се, обърна се и махна с ръка.
— Време е да си ходим — повтори неспокойно братът.
— Да, да — каза сестра му и погледна Паран.
Капитанът въздъхна и извърна очи.
— Само без повече гатанки, ако обичате. — Когато отново погледна, Опонн бяха изчезнали. Отново понечи да се изправи. Отново не успя.
И се появи ново присъствие, изпълни въздуха с напрежение, с мирис на заплаха.
Паран въздъхна и завъртя глава. И видя две Хрътки — грамадни мършави същества, изплезили дългите си езици; клечаха и го гледаха. „Ей тия са избили ескадрона в Итко Кан. Тези проклети, ужасни твари.“ Двете Хрътки замръзнаха, изпънали главите си към него, сякаш видели омразата в очите му. Паран усети как сърцето му изстива пред жадния им поглед. Чак сега осъзна, че е оголил зъби.
Сенчесто петно разделяше двете Хрътки; после петното смътно се очерта в прозрачна човешка фигура. Сянката заговори.
— Тоя, дето го изпрати Лорн. Щях да помисля, че е някой със… способности. Макар че, длъжен съм да призная, добре умря.
— Явно не съм — каза Паран.
— Ах, да — рече сянката. — Значи на мен се пада да довърша задачата. Много работа се събра напоследък.
Паран помисли за разговора на Опонн със слугата на Гуглата. „Несигурност. Ако един бог се бои от нещо…“
— В деня, в който умреш, Сенкотрон — промълви той, — ще те чакам от другата страна на тази порта. С усмивка. Боговете могат да умират, нали?
Нещо в портала изпращя. Сенкотрон и двете му Хрътки трепнаха.
Удивен от собствения си кураж, Паран продължи да дразни асцендентите. „Винаги съм презирал по-старшите, нали?“
— По средата между живот и смърт — това обещание не ми струва нищо, както разбираш.
— Лъжец. Единственият Портал, който тепърва може да те докосне, е…
— Смърт — каза Паран. — Разбира се — добави той, — някой друг се… намеси и се постара да си отиде много преди да дойдеш с шумните си Хрътки.
Кралят на Върховен трон Сянка пристъпи напред.
— Кой? Какво е намислил? Кой ни се противопоставя?
— Сам намери отговорите си, Сенкотрон. Но разбираш, нали, че ако сега ме отпратиш по пътя ми, твоят… противник ще потърси други средства? След като няма да знаеш кой е следващият им инструмент, как ще надушиш какъв ще е следващият им ход? Ще ти остане да удряш по сенките.
— По-лесно ще е да следя теб — отстъпи богът. — Трябва да поговоря със спътника си…
— Както искаш — прекъсна го Паран. — Искам да се изправя…
Богът се изсмя хрипливо.
— Изправиш ли се, ще тръгнеш. Посоката е само една. Имаш отсрочка… а ако Гуглата дойде да те вдигне на крака, водещата ръка ще е негова, не наша. Чудесно. Но продължиш ли да живееш, сянката ми ще те преследва.
— Сянката ми е доста претъпкана напоследък — изсумтя Паран. Погледът му отново се върна на Хрътките. Гледаха го неподвижно, с очи като тлееща жарава. „Тепърва ще се разправям с вас.“ И сякаш лъхнат от мълчаливата му закана, червеният блясък се усили.
Богът продължи да говори, но светът около Паран вече помръкваше, гаснеше и се стапяше, докато гласът не изчезна, а с него и всичките му сетива, освен онова смътно, подновено бръмчене на въртящата се монета.