Милионерша търси запознанство

— Чудо невиждано! — казах на глас. Рита се боеше до смърт, че ще ни ограбят, и винаги държеше вратата под строг контрол. Сева също бе привърженик на този тип ред. Тогава защо вратата беше отключена?

В този момент най-неочаквано си спомних за взрива, който избухна през миналата нощ, както и за предупреждението на Стас, и изплашено запристъпях назад. Мобилният телефон зазвъня в чантата ми, аз подскочих и се хванах за сърцето, след което се обадих.

— Аз съм — зарадва ме Стас. — Вкъщи ли си? Видя ли колата си?

— Видях я — отвърнах, помислих малко и добавих: — Благодаря. — Чувствах се по-спокойно, като чувах човешки глас и затова не бързах да се отърва от Стас.

— Имаш тежък характер — заяви той, — човек не може да ти угоди.

— В моя живот няма място за женкари.

— Нали ти казах, че всичко е клевета. Това са злостни клюки и в основата им е твоята приятелка, която хлътна по мен като побъркана, но аз не споделях нейните страсти, защото предчувствах, че скоро ще се появиш ти. И ти се появи, а аз се зарадвах, че съм едно толкова предвидливо момче.

— Аха! — избоботих, дръпнах вратата и предпазливо влязох в антрето. Всичко това ми костваше огромен разход на енергия и дори не чувах какво ми говори Стас, защото изобщо не ми беше до него: той можеше да си дрънка колкото си ще, още повече че така се чувствах по-спокойно.

— Какво правиш в момента? — внезапно попита Стас.

— Нищо, разхождам се из апартамента си.

— Така ли? Дишаш някак странно, като че ли мъкнеш чувал на гърба си.

— Входната врата беше отворена. Стреснах се и затова сега от притеснение дишам така.

— Какво? — изкрещя той в ухото ми. — Има ли някой в апартамента?

— Откъде да зная? Аз съм в антрето, а нашето антре е голямо и не виждам нищо друго освен него.

— А не се ли сети да позвъниш на вратата?

— Не.

— А да извикаш на мащехата си?

— Рита — развиках се аз. В отговор не се чу никакъв звук. — Според мен тук няма жива душа — отбелязах натъжено.

— Не мърдай от мястото си! — разкрещя се Стас. — Ей сега ще дойда при теб. Набери на мобифона 02 и ако стане нещо, обади се там.

Той прекъсна връзката, а аз се заковах като препарирана, постоях така известно време, а след това започнах да се ядосвам. Добре де, щях да извикам милицията — и какво от това? Щях да им кажа, че вратата ми е била отключена и че Рита и Сева ги няма вкъщи. „Ами ако ей сега нещо се взриви?“ — помислих си изплашено, но все пак надникнах в кухнята.

Първото, което видях, беше една счупена чаша, която се търкаляше на няколко крачки от мен. Беше любимата чаша на Рита — синя с жълти триъгълници. Преобърнатата чинийка бе паднала на стола, чайникът бе съборен на масата, запарката се бе разтекла по мраморния й плот, а върху плочките на пода имаше локвичка.

— Пак са се скарали — направих неутешителен извод аз, но въздъхнах с облекчение.

Явно в яда си Рита бе напуснала апартамента, а след това Сева също беше излязъл, като на инат не бе заключил вратата. Внезапно погледът ми попадна на едно ярко петно. Върху кафеникавите плочки на пода се открояваше пантоф — червен, на ситни зелени карета. При това пантофът не се търкаляше там самостоятелно, а беше обут на нечий крак и предположих, че това е кракът на Сева, тъй като този пантоф принадлежеше на татко, а Сева страшно обичаше да носи пантофите му. От всичко това излизаше, че самият Сева, кой знае защо, бе полегнал зад стойката на бара, иззад която стърчеше кракът му. Какви ли ги вършеше там, да не би да се бе скрил от някого? Не, ама това наистина бе истинска лудница! Крайно време бе да се преместя да живея на друго място.