Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Гадният изрод промърмори нещо на италиански на един от моите пазачи, погледна ме, за да установи дали съм разбрал думите му, после кимна с оплешивяващата си глава.
— Ще се срещнем пак — прошепна той.
Завлякоха ме до една от ужасните дупки под затвора — отвратителна, смърдяща килия. Беше нещо като пещера с влажни стени и никаква светлина, освен няколкото лъча, които се промъкваха през процепите на тежкия дървен капак на тавана, откъдето ме вкараха. Хвърлиха ме върху изгнил сламеник и ми дадоха лоена свещ, която да сложа в една ниша на стената. Получих и пукната купа с миризлива овесена каша и тенекиена чаша с неприятна на вкус вода, но и двете миришеха толкова ужасно, че ги изхвърлих. Седнах и се загледах в огромните хлебарки, които изпълзяха изпод сламата и влязоха в купата. Не бях много уплашен. Мастър Бенджамин със сигурност щеше да открие местонахождението ми и да уреди освобождаването ми. Облегнах се на мръсната стена. Отначало ми домъчня за Англия. Ругаех крал Хенри, като започнах с „тлъст негодник“, а след като изброих всичките ми познати обиди, се прехвърлих на кардинал Улси. Сигурно съм викал, защото капакът се отвори и ме заляха с помия, последвана от поток псувни, чиято цел, доколкото разбрах, беше да си затворя устата. Така и направих, а умът ми се върна към събитията, които ме бяха довели в тази мръсна дупка.
Да ви призная, да седя в затворническа килия, без да правя нищо, не ми е любимото занимание, но пък ме кара да се съсредоточавам. Някои образи непрестанно се въртяха в ума ми — градината зад онази кръчма, децата и техните забавления, спотаената заплаха на кардинал Джулио, липсата му на интерес към убийствата в семейство Албрици. Почесах се по брадата и се вгледах във вожда на хлебарките, който триумфираше сред изхвърлената каша.
— Това е странно — промърморих си. — Защо добрият кардинал не ме попита нищичко? Какво означават съобщенията, които си пращат с Улси? Ами художникът Борели? Как може човек да рисува в тъмна стая?
Припомних си картината, която бях видял в покоите на краля в Елтъм и тръснах доволно оковите. Онзи, който я беше рисувал, със сигурност беше десняк, но мъжът, който ни се представи под името Борели, държеше четката в лявата си ръка. Дали ключът към загадката се съдържаше в портрета на стената на двореца Елтъм? Ами убиецът с аркебуза? Кой знае защо непрекъснато си спомнях скелетите, които с Бенджамин бяхме изровили край имението си в Ипсуич.
Бях се задълбочил в размишленията си, когато капакът се отвори и друг затворник бе хвърлен в ямата. Имаше мазна коса и жълтеникаво лице. През първите пет минути размахваше юмруци и ругаеше тъмничарите си, докато те не го накараха да млъкне, заливайки го със студена помия.
— Добре дошъл в ада! — промърморих.
Той застана на четири крака и се втренчи в мрака.
— Англичанин?
— Да.
— Синьор — той протегна ръка. — Казвам се Бартоломео Диала, търговец на реликви, познат в цяла Европа, а сега задържан от флорентинските власти заради дребно недоразумение.
Стиснах ръката му. Той прекоси дупката и седна до мен. Миришеше отвратително. Брадата и мустаците му бяха рошави и неподдържани, но очите му гледаха зорко. Усетих, че дъхът му мирише на вино.
— Какво правиш тук, англичанино?
— Гледам си работата! — изръмжах.
— Ама че си враждебен! — промърмори той.
— Враждебен, но не и глупак! — отсякох. — За Бога, човече, губиш си времето. Не си никакъв продавач на реликви. Ръцете ти са меки. Току-що си изпил чаша ароматно вино. И най-накрая, не смяташ ли, че е прекалено голямо съвпадение, дето аз, англичанинът, съм във флорентински затвор и о, чудо на чудесата, пускат при мен друг затворник, който говори английски — доближих се до него. — Ти си гаден доносник! Мръсен предател! Защо не се разкараш оттук! Кажи на брат Серафино, че трябва да измисли нещо по-свястно!
Човекът сви рамене и се усмихна; после се изправи, застана под капака и извика нещо на италиански.
Спуснаха стълба, той тръгна нагоре, но по средата спря и се обърна към мен.
Не разбрах какво каза, но посочи една решетка в отсрещната стена. После се изкачи догоре, издърпа стълбата и капакът отново се затвори. Отначало седях, доволен от прозорливостта си, и гледах как дневната светлина, процеждаща се през пролуките, постепенно гасне.
Стана ми студено и се зачудих кога господарят ще дойде да ме спаси. Куражът ми, който никога не е бил особено голям, съвсем взе да чезне. Внезапно голямата решетка в стената привлече погледа ми. Какво искаше да каже доносникът? През решетката започнаха да се процеждат капки вода. Чух шум от стъпки, цвърчене и зърнах яростни червени очи, които ме гледаха оттам.