Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Ела да си поиграеш с нас, малкия! — извика той и ме плесна по врата. — Другият може да се прибере да си поиграе с майка си!
— Е, той поне има майка — казах, — а аз знам кой е баща ми, с което едва ли някой от вас може да се похвали!
И това беше. Те отстъпиха, отметнаха наметалата си и грабнаха саби и ками. Аз също извадих сабята си и с облекчение видях, че кръчмарят е отворил една скрита врата и ни дава знак да се измъкнем през нея. Бенджамин понечи да извади оръжието си.
— Не, господарю — казах аз. — Погрижи се за Мария.
Започнахме да се оттегляме през кръчмата. Аз прикривах с тяло и Бенджамин, и Мария. И тогава стана Бог знае какво. Така и не разбрах дали кръчмарят участваше в заговора или просто се беше уплашил. Той издърпа Бенджамин и Мария през вратата. Тръгнах след тях, но тя се тръшна в лицето ми. Докато тропах по нея, чух как пуснаха резетата от другата страна.
— Пуснете ме! — изкрещях. — За бога, пуснете ме!
Вратата не помръдваше. Обърнах се и вдигнах сабята точно навреме, за да блокирам удара на противника си.
(Виждам, че дребният ми капелан се смее, чак раменете му се тресат. Знам какво си мисли. Старият Шалот сигурно е подмокрил гащите, а сега ще ни излъже! Первам го здраво през кокалчетата с бастуна си. Досадна малка курешка! Да, да, аз съм страхливец! Няма кръчма в Лондон, по чийто под да не съм пропълзявал в отчаяно усилие да стигна до вратата. Много пъти съм казвал на противника си „Внимавай! Зад теб!“ и когато се обърне, съм го удрял по главата и съм духвал!)
Както и да е, в онази флорентинска кръчма положението беше различно. Бях натясно! Знаете какво казват за плъховете в такива ситуации, нали? Нападателите бяха четирима. Двама бяха обикновени побойници, но другите двама, един от които явно водач, бяха професионални бойци. Те се приближаваха с леки стъпки, замахвайки със сабите и камите си. Бях почти в истерия от страх. Острието на камата ми проблесна като коса и, не ви лъжа, отрязах носа на водача! Преди миг беше там, а сетне висеше на парче кожа и кръвта шуртеше като вино от пукнато буре. Той хвърли сабята и камата си на пода и залитна назад. Друг зае мястото му. Окуражен от успеха, отворих и двете си очи. Прободох друг от нападателите в рамото и се чудех дали да не се направя пак на герой, когато в кръчмата нахлуха облечените в черно хора на Осмината.
Побойниците се изпариха като дим, отнасяйки безносия. Хората на Осмината се събраха около мен и започнаха да ме налагат с тоягите си, докато паднах на земята. Съпротивлявах се, защото не можех да забравя кошмарната сцена през деня — трите трупа, които се въртяха над огъня. Един от мъжете с качулки ме възседна и започна да ме удря по главата. Отпуснах се назад и впих зъби в гениталиите му, докато не закрещя. Продължих да се бия, докато след един силен удар по главата изпаднах в безсъзнание.
(Знаете ли, често се сещам как един злочест флорентинец се разхожда със следи от зъбите на Роджър Шалот по топките! Когато Бенджамин кажеше, „Роджър, ти винаги оставяш диря след себе си“, аз си спомнях за онзи нещастник и за учудване на господаря ми избухвах в бурен смях.)
Когато се свестих, лежах върху една каруца с оковани ръце и крака. Главата ме болеше, цялото ми тяло беше натъртено. Надигнах се. Каруцарят и помощниците му бяха облечени в черно, както и мъжете, които вървяха от двете ни страни, размахвайки тоягите си с оловни дръжки. Поглеждайки между ритлите на колата, видях, че прекосяваме стария пазар. Съзрях пъстротата и чух виковете на тълпата, които стихнаха, когато се появиха хората на Осмината. Повярвайте ми, изобщо не им беше нужно да си пробиват път.
Най-накрая каруцата спря. Погледнах встрани и сърцето ми спря при вида на сивата, мрачна сграда, която се извисяваше пред мен. Камшикът изплющя и конете продължиха. Видях голямата, обкована с желязо порта да се затръшва зад мен и надуших вонята, която ме преследва цял живот — миризма на мръсни тела, препълнени канавки и мръсни килии, типична за всеки затвор. На няколко пъти съм бил в Нюгейт — познавам Флийт, Маршалсий и Тауър, дори съм прекарвал две седмици с обитателите на лудницата в Бедлам. Но повярвайте ми, затворът във Флоренция беше от най-лошите. Наричаха го „Смраднята“ и имаше защо! Казах на младия Франсис Бейкън, че оттам произхожда и английската дума „смрад“. Той, разбира се, ми се присмя. Ако хитрецът беше посетил онзи флорентински затвор, сигурно щеше да се съгласи с мен!
Наричаха го „стаята на мъченията“, „бърлогата на Осмината“, „ада на земята“ и — може би най-точно — „бездната на забравата“, защото мнозина влизаха тук и никой повече нито ги виждаше, нито чуваше. Забулените фигури ме извлякоха от каруцата на мръсната улица и ме изправиха на крака. Изтръпнах от ужас при вида на един мъж, когото изтезаваха на двора. Върху тялото му беше поставена голяма врата, обкована с желязо и постепенно върху нея прибавяха още тежести. Инквизиторът стоеше до него с пясъчен часовник в една ръка, потропваше по плочите с бял жезъл и задаваше на затворника въпрос. Когато нещастникът поклащаше глава отрицателно, слагаха върху него нова тежест.