Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Роджър — повика ме Бенджамин, сякаш прочел мислите ми, — сега не можем да направим нищо.
Излязохме от мръсната и миризлива сграда. Мария ни преведе по различен път, заобикаляйки стария пазар. Денят ставаше все по-горещ, хората вече започваха да се прибират по домовете си за сиестата. Разумните флорентинци полягаха в стаите си на горните етажи и чакаха слънцето да се спусне ниско и сенките да се удължат. Мария каза, че е жадна. Облизах изпръхналите си устни и си спомних студеното бяло вино, което бяхме пили в двореца Медичи. Погледнах през рамо към тълпата, но не видях някой да ни следва. Минахме покрай една кръчма, боядисана в ярки цветове, вътре беше прохладно и през вратата долитаха апетитни миризми. Отвън, подпрени на стената, двама калайджии бяха забили носове в чашите си и премляскваха с устни, утолявайки жаждата си.
— Господарю — настоях, — трябва да пийнем нещо.
Бенджамин се съгласи и влязохме вътре.
Беше приятно прохладно помещение с висок таван и големи отворени прозорци от всички страни. От гредите на тавана висяха връзки лук и чушки. За наша изненада подът представляваше изящна мозайка, изобразяваща ръка, която държи грозд със сочни набъбнали зърна. Седнахме на маса до прозореца, който гледаше към ухаещата градина зад кръчмата. Младо момче с бяла престилка, бъбриво като маймуна, дойде да ни вземе поръчката. Мария ни посъветва да не пием вино, а сок от портокали с парчета лед в него.
— От виното само ще ожаднеете повече — обясни тя.
Беше права. Момчето донесе калаени чаши и двамата с Бенджамин шумно изразихме одобрението си от студения и ароматен сок, който разкваси устата ни и утоли жаждата ни. Мария, която продължаваше да изрежда различни видове храна и напитки, поръча хляб със сирене и парчета ябълка, размесени в широка купа. Бяхме така погълнати от яденето, че едва забелязах жилавия, сивокос мъж, който седеше сам в ъгъла, стиснал чаша вино в ръката си. След няколко минути той се доближи до нас и попита:
— Англичани?
Мария му отвърна нещо. Мъжът кимна и пресуши чашата. После й прошепна нещо и излезе от кръчмата.
— Какво каза? — запитах любопитно.
— Да бъдем предпазливи.
Още се хранехме, когато човек на Осмината влезе през вратата. Погледна къде седим и веднага излезе.
Лицето на Мария беше пребледняло, очите — тревожни.
— Във Флоренция — прошепна тя — всички се боят от Господаря на Осмината. Старецът ни направи голяма услуга.
Огледах кръчмата. Не забелязах някой да ни наблюдава и се зачудих какво всъщност е казал старецът на Мария. Погледнах към господаря ми. Той също гледаше джуджето с подозрение.
— Това каза той! — разгорещено възкликна Мария. — Тук, във Флоренция, не харесват Осмината. Обичайно е да предупреждават хората, когато ги наблюдават.
Бенджамин сви рамене и погледна към градината. Няколко деца, вероятно на кръчмаря, украсяваха с венци статуя на светец, тичаха наоколо и палеха фишеци. Мария също се загледа навън.
— Приготвят се за празника — обясни тя. — Във Флоренция честваме светците с цветя, фойерверки и процесии. Хубав град е — добави тя замислено. — Поне на повърхността.
Видях я как потръпна.
— Предпочитам Лондон — казах аз. — Какво не бих дал за един ден в Чийпсайд, нали, господарю?
— Англичанино?
Обърнах се. Четирима мъже се бяха появили изненадващо в кръчмата и сега стояха около масата, вперили очи в нас. В другия край на помещението кръчмарят гледаше тревожно. Новодошлите, с украсени шапки, безвкусно натруфени, ботуши с високи токове и бойни колани с ками и ножове по тях, явно бяха побойници — гадна пасмина с вълчи злобно ухилени мутри! Продължих да пия.
— Нима англичанинът е не само невъзпитан, но и тъп? — попита един от тях. Приближи се до мен толкова, че предницата на панталона му почти опря в бузата ми. После ме дръпна за ухото. — Погледни ме, англичанино!
Вдигнах поглед. Той се наведе и доближи лице към моето.
— Англичанино, ти ме обиди! Целуни ми ботуша или ще те убия!
Глава десета
Е, знаете как е — кръчмарските свади стават винаги по един и същ начин. Тези самохвалковци бяха изпратени да ни провокират. Водачът им говореше английски. Вероятно бе или някой отлъчен свещеник, или някой от вечните италиански студенти. Опитах се да го пренебрегна, но той започна да се заяжда с Мария, чудеше се дали срамните й части били малки като всичко останало.