Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Само на няколко крачки от магазина внезапно се блъсна в някого, нечия ръка го стисна за гърлото, свирепо лице се приближи до неговото и със зинала уста зарева проклятия в ухото му. След като бе загубил следите на жертвата си, диктаторът се връщаше по друг път. Франсис беше як младеж, но не можеше да се мери с противника си нито по сила, нито по ловкост и след няколко безуспешни хватки се предаде всецяло на своя победител.
— Какво искате от мен? — запита той.
— Ще поговорим за това в къщи — отвърна диктаторът навъсено. И подкара младия човек по стръмното към къщата със зелените щори. Но макар и вече да не оказваше съпротива, Франсис само чакаше сгоден случай, за да се опита да избяга. Дръпвайки се внезапно, той остави яката на палтото си в ръцете на мистър Вендилър и отново се понесе с всички сили към Булевардите.
Сега ролите се бяха сменили. Диктаторът беше по-силен, но в замяна на това Франсис, в разцвета на младостта, се оказа по-бързоног и скоро успя да се скрие в навалицата. Почувствувал се свободен за момент, но измъчван от засилваща се тревога и недоумение, той крачеше бързо, докато излезе на площад „Опера“, осветен като ден от електрически лампи.
„Сега най-после — помисли си той — мис Вендилър ще бъде доволна.“ И като свърна надясно по Булевардите, влезе в Американското кафене и си поръча бира. За повечето посетители на заведението беше и късно, и рано. Тук-там на отделни маси в салона имаше само двама-трима души, все мъже, а и Франсис беше толкова зает с мислите си, че не им обръщаше внимание.
Извади кърпичката от джоба си. Увитият в нея предмет се оказа марокенена кутийка със закопчалка и златни орнаменти, която се отвори с помощта на пружинка и пред ужасените очи на младежа се показа диамант с огромни размери и необикновен блясък. Това обстоятелство беше толкова необяснимо, стойността на камъка — явно толкова голяма, че Франсис седеше вторачен в отворената кутийка, без да помръдне и без нищо да съзнава, сякаш бе внезапно полудял.
Една ръка легна леко, но твърдо на неговото рамо и тих глас, в който все пак звучеше заповедническа нотка, произнесе на ухото му следните думи:
— Затворете кутийката и се направете на равнодушен. Когато вдигна очи, видя някакъв мъж, все още млад, с изискано и спокойно държане, облечен разкошно, но просто. Този човек бе станал от една съседна маса и носейки чашата си, бе седнал до Франсис.
— Затворете кутийката — повтори непознатият — и я приберете тихомълком в джоба си, където, мисля, изобщо не е бивало да влиза. Постарайте се, ако обичате, да се отърсите от този смутен вид и се дръжте като че съм ви познат, когото сте срещнали случайно. Така! А сега да се чукнем. Тъй е вече по-добре. Струва ми се, сър, че сте неопитен.
Непознатият произнесе последните си думи с многозначителна усмивка и като се облегна на стола, с наслада смукна дълбоко от пурата си.
— За бога — рече Франсис, — кажете ми кой сте и какво значи това? Да си призная, не мога да разбера защо трябва да изпълнявам странните ви разпореждания, но истината е, че тази вечер имах толкова смайващи приключения, а и всички, които срещам, се държат така особено, че си мисля: или съм полудял, или съм попаднал на друга планета. Вашето лице ми вдъхва доверие, изглеждате умен, добър и опитен; кажете, за бога, защо ме заговаряте по такъв необикновен начин?
— Всичко с времето си — отвърна непознатият. — Но аз започнах пръв и вие трябва по-напред да ми разправите как попадна в ръцете ви Диамантът на раджата.
— Диамантът на раджата?! — повтори Франсис като ехо.
— На ваше място не бих говорил така високо — предупреди го другият. — Но безспорно в джоба ви е Диамантът на раджата. Десетки пъти съм го виждал в сбирката на сър Томас Вендилър и дори съм го държал в ръка.
— Сър Томас Вендилър! Генералът! Моят баща! — извика Франсис.
— Ваш баща ли? — повтори непознатият. — Не знаех, че генералът е имал семейство.
— Аз съм незаконороден, сър — отвърна Франсис, като се изчерви. Събеседникът му се поклони сериозно. Поклонът му беше почтителен, сякаш се извиняваше мълчаливо пред свой равен, и кой знае защо Франсис почувствува, че на сърцето му стана леко и спокойно. Присъствието на този човек му действуваше благотворно — усещаше се на твърда земя, в душата му се надигна чувство на дълбоко уважение и неволно свали широкополата си шапка като пред знатна личност.
— Прави ми впечатление — каза непознатият, — че приключенията ви съвсем не са били мирни. Яката ви е откъсната, лицето ви — издраскано, имате резка на слепоочието, моля да ме извините за любопитството, но бъдете тъй добър да ми обясните как пострадахте така и какво търси в джоба ви откраднато богатство с огромна стойност.