Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Най-после се появи мис Вендилър, която носеше супника. Мистър Ролз се завтече да й предложи помощта си, но тя, смеейки се, отказа, после тримата си размениха шеги, изглежда във връзка с това, че сътрапезницата им трябваше да сервира сама.
— Така е по-непринудено — чу Франсис оправданието на мистър Вендилър.
След малко и тримата бяха по местата си и сега Франсис можеше да вижда и чува съвсем малко от това, което ставаше долу. Но вечерята минаваше весело, под кестена непрекъснато се чуваше оживено бъбрене и звън на ножове и вилици и Франсис, който бе излапал набързо само една кифла, завидя на приятната и спокойна вечеря. Сътрапезниците ядяха бавно блюдо след блюдо, после приключиха и с финия десерт и поляха всичко това с бутилка старо вино, внимателно отпушена собственоръчно от диктатора. Когато почна да се здрачава, сложиха лампа на трапезата и две свещи на страничната маса, защото нощта беше съвсем ясна, звездна и тиха. От вратата и прозореца на верандата също се разливаше светлина, която озаряваше градината, и листата блещукаха в мрака.
За десети път може би мис Вендилър влезе в къщата и този път се върна с подноса за кафе, който сложи на страничната маса. В същия момент баща й стана от мястото си и Франсис го чу да казва:
— Кафето е моята специалност.
След миг видя предполагаемия си баща застанал до страничната маса под светлината на свещите.
Мистър Вендилър напълни две чаши с кафявата възбудителна напитка, говорейки непрекъснато през рамо, а после с бързо движение на фокусник изля в по-малката съдържанието на една стъкленичка. Това стана толкова светкавично, че дори Франсис, който го гледаше право в лицето, забеляза движението му едва накрая. А след миг, продължавайки да се смее, мистър Вендилър се обърна отново към масата с по една чаша в двете си ръце.
— Преди да свършим и това — рече той, — не е зле да почакаме нашия славен лихвар.
Объркването и ужасът на Франсис Скримджър бяха неописуеми. Той виждаше пред очите си престъпление и се чувствуваше задължен да се намеси, но не знаеше как. А възможно бе да е обикновена шега. В какво положение щеше да се озове тогава, ако излезе, че предупреждението му е било излишно? Ако ли пък беше нещо сериозно, престъпникът може да се окаже собственият му баща и няма ли да съжалява тогаз, че е опропастил човека, който му е дарил живот? За пръв път Франсис се почувствува шпионин. Да чака бездейно в такъв момент, и то когато преживяваше такава душевна борба, беше страшно мъчение за него; той се вкопчи в пръчките на капаците, сърцето му биеше бързо и неравномерно, цялото му тяло бе обляно в пот.
Минаха няколко минути.
Разговорът като че ли замираше, ставаше все по-вял и тих, но все още нямаше признак за някакво тревожно или дори необикновено събитие.
Изведнъж се чу звън на счупено стъкло, а след него — слаб и тъп звук, сякаш някой падна с глава напред на масата. В същия миг от градината се раздаде пронизителен писък.
— Какво направи? — извика мис Вендилър. — Той е мъртъв! Диктаторът отговори с яростен шепот, така силен и съскащ, че наблюдателят на прозореца чуваше всяка дума.
— Мълчи! — казваше мистър Вендилър. — Нищо му няма. Хвани го з краката, а аз ще го уловя под мишниците. Франсис чу, че мис Вендилър се разплака.
— Чуваш ли какво ти казвам? — продължаваше диктаторът със същия тон. — Или искаш да се скараме? Предоставям ви да избирате, мис Вендилър.
Настъпи нова пауза, после диктаторът заговори отново.
— Хвани човека за краката — заповяда той. — Трябва да го внесем в къщи. Да бях малко по-млад, бих се справил с всекиго. Но сега, когато са ме притиснали годините и опасностите, а и ръцете ми са отслабнали, волю-неволю трябва да се обърна за помощ към теб.
— Но това е престъпление — възрази момичето.
— Аз съм ти баща — каза мистър Вендилър.
Тези думи като че ли подействуваха. По чакъла се чу тътрене на нозе, един стол се прекатури, а после Франсис видя как баща и дъщеря, олюлявайки се, прекосиха пътеката и изчезнаха под верандата, носейки безчувственото тяло на мистър Ролз. Младият свещеник беше отпуснат и блед, на всяка стъпка главата му се поклащаше.