Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— Няма да се опитвам да ви мамя — отговори тя. — Аз зная кой сте вие, но не ми е позволено да ви кажа.
— Кажете ми поне, че ми прощавате за дързостта, и ще чакам най търпеливо — рече той. — Ако не бива да зная, ще се примиря. Жестоко е, но мога да изтрая и повече, ако се налага. Само не увеличавайте мъката ми с мисълта, че съм ви направил мой враг.
— Вие постъпихте съвсем естествено — каза тя-и няма какво да ви прощавам. Сбогом.
— Нима ще бъде „сбогом“? — попита той.
— О, и аз не зная — отвърна тя. — До скоро виждане, ако предпочитате така.
И с тези думи отмина.
Франсис се прибра в квартирата си в състояние на силен душевен смут. Тази сутрин не му вървеше твърде с Евклид и стоеше по-често на прозореца, отколкото на импровизираното си писалище. Но освен завръщането на мис Вендилър и срещата между нея и баща й, който пушеше пура на верандата, нищо забележително не се случи до обед около къщата със зелените щори. Младежът уталожи набързо глада си в един близък ресторант, но неутоленото любопитство го подтикна да се върне по-скоро в къщата на улица „Льопик“. Край градинската стена един слуга разхождаше оседлан кон, а портиерът на къщата, където живееше, пушеше лула до вратата и гледаше внимателно ливреята и конете.
— Вижте! — подвикна той на младежа. — Какви прекрасни добичета! Какъв елегантен костюм! Те са на брата на мосю дьо Вендилър, който сега е вътре на гости. Голям човек е той във вашата страна, генерал, сигурно ви е известен по име.
— Трябва да призная — отвърна Франсис, — че никога досега не съм чувал за генерал Вендилър. Имаме много офицери с този чин, а и работата ми е от изключително гражданско естество.
— Той е човекът — каза портиерът, — който загубил големия индийски диамант. Поне за това не може да не сте чели във вестниците.
Когато се отскубна от портиера, Франсис побягна нагоре по стълбата и се завтече към прозореца. Точно под пролуката между листата на кестена седяха двама джентълмени, пушеха пури и разговаряха. Генералът, червендалест човек с военна осанка, имаше някаква семейна прилика с брат си, почти същите черти, до известна степен същото свободно и властно държане, но беше по-стар, по-нисък и невзрачен на вид — нещо като карикатура на диктатора и в сравнение с него жалък и хилав.
Наведени над масата с явен интерес, двамата говореха толкова тихо, че само сегиз-тогиз Франсис долавяше по някоя и друга дума. От малкото, което дочу разбра, че разговорът се въртеше около него и бъдещето му; на няколко г пъти до ушите му стигна името Скримджър, защото лесно се различаваше, а като че ли още по-често различаваше името Франсис.
Най-после генералът, сякаш излязъл от кожата си, се развика ядосан.
— Франсис Вендилър! — крещеше той, наблягайки на последната дума. — Франсис Вендилър, ти казвам.
Диктаторът направи движение с цялото си тяло, с което изразяваше или съгласие, или презрение, но младият човек не чу отговора му.
„Аз ли съм въпросният Франсис Вендилър? — питаше се той. — Може би обсъждат под какво име ще ме женят? Или цялата работа е мечта, илюзия на самомнителността и честолюбието ми?“
След като известно време пак не успяваше да долавя нищо от разговора, между двамата под кестена изглежда повторно възникна спор и генералът отново повиши гневно глас, тъй че Франсис можа да го чуе.
— Жена ми ли? — кресна той,. — Аз съм скъсал завинаги с жена си. Не искам да чувам името й. То даже ме отвращава.
И като изруга гръмогласно, тупна с пестник по масата.
По ръкомаханията на диктатора личеше, че се мъчи да го усмири бащински, а след малко го поведе към градинската порта. Двамата се ръкуваха много сърдечно, но щом вратата се затвори зад госта, Джон Вендилър избухна в смях, който звучеше зловещо и дори сатанински в ушите на Франсис Скримджър.
Така мина още един ден, а кажи-речи нищо ново не бе научил. Но младежът си спомни, че следващият ден беше вторник, и можеше да очаква интересни разкрития; добре или зле ще завърши всичко това, но поне беше уверен, че ще узнае нещо интересно, пък ако има късмет, може и да разгадае тайната, която забулваше баща му и неговото семейство.
Когато наближи време за вечеря, в градината на къщата със зелените щори започнаха трескави приготовления. Масата, която Франсис виждаше отчасти през листата на кестена, щеше да служи за бюфет, затова бе отрупана с чинии и продукти за салата, на другата, почти изцяло скрита, Франсис забеляза бяла покривка и сребърни прибори — там щяха да седнат вечерящите.
Мистър Ролз пристигна точно на минутата, той като че ли беше нащрек, говореше тихо и скъпеше думите си. Диктаторът, напротив, сякаш изпитваше необикновен прилив на весело настроение — често от градината се чуваше младежкият му благозвучен смях, по модулацията и измененията на гласа личеше, че разправя смешки и имитира езика на най-различни народи и преди двамата с младия свещеник да бяха допили вермута си, всякакво чувство на неловкост изчезна и те разговаряха вече като че бяха съученици.