Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Отлична работа си свършил днес — отбеляза Джуравиел одобрително, с надеждата поне малко да повдигне настроението на Елбраян.
Той обаче изсумтя кисело и без да отговори, взе следващия камък и го стисна с всичка сила, с тайното желание да опръска Джуравиел.
Елфът беше прекалено бърз и прекалено опитен за това, но не пропусна да отбележи колко много бе заякнал Елбраян за няколко седмици. Поколеба се дали да не го остави сам, ала после реши да направи един последен опит да го успокои, да му помогне да извлече нещо полезно от унизителния и болезнен урок.
— Хубаво е, че имаш такъв дух — похвали го той. — И още по-хубаво — че знаеш как да го обуздаваш.
— Не бъди толкова сигурен! — сопна се Елбраян и за да подсили ефекта от думите си, взе следващия камък и вместо да го изстиска над коритото, запрати го в близкия храсталак.
Това беше недвусмислен акт на неподчинение, тъй като дори да вдигнеше камъка, той вече бе неизползваем — течността се бе замърсила и не ставаше за нищо.
Джуравиел дълго се взира натам, накъдето бе отхвърчал камъкът. Опитваше се да погледне през очите на Елбраян, напомняше сам на себе си трагедията, преживяна от момчето съвсем наскоро, мъчеше се да го разбере.
Ала напразно. Каквото и да се бе случило — днес, вчера или преди години — подобно твърдоглавие можеше да доведе единствено до лош край. Без да каже нито дума, Джуравиел се издигна във въздуха и го сграбчи за косата с една ръка, повдигайки брадичката му с другата. Елбраян опита да се защити, но макар да бе силен поне колкото дребния елф, не можа да се предпази и безпомощно почувства как натискът върху главата му постепенно се увеличава, докато от коритото с изстискания сок вече го деляха само няколко сантиметра. Джуравиел добре разбираше, че голяма част от дневния добив ще бъде похабена, ала смяташе, че урокът си заслужава.
Без никакво предупреждение, той потопи главата на Елбраян в коритото, извади я, после пак я натисна надолу. Третия път младежът остана без въздух толкова дълго, че когато Джуравиел най-сетне го издърпа навън, той се свлече на земята, омаломощен и напълно замаян.
— Аз съм ти приятел — строго рече елфът — и затова искам да съм сигурен, че разбираш едно — ти си Туел’алфар, не си от нас. Доведохме те в Андур’Блау Иннинес, за да те посветим в пазителското изкуство. Това е свършен факт, връщане назад няма. Ако се провалиш, ако не успееш да ни докажеш, че си достоен да се наречеш приятел на елфите, не можеш да се върнеш обратно в света, от който дойде, не и след всичко научено за нас и за дома ни.
Елбраян отвори уста, за да възнегодува, потресен от мисълта, че може да прекара живота си като пленник, ала Джуравиел не беше свършил:
— Нито пък можеш да останеш.
Младият мъж се намръщи. Та в думите на Джуравиел нямаше никаква логика! Как така нито можеше да остане, нито можеше да си тръгне?
Изведнъж осъзна какво иска да му каже елфът и очите му се разшириха от ужас при мисълта, че ако Бели’мар Джуравиел не може да го стори, то Тунтун на драго сърце би го екзекутирала.
Истински смирен за първи път този ден, Елбраян се залови за работа, без да каже нито дума.
Тази нощ младият мъж дълго седя на възвишението, което наричаше свой дом, сам с мислите си и безбройните звезди над него. Спомени от миналото се гонеха в съзнанието му — спомени за дни, които му се струваха като векове, и други, които сякаш бяха продължили само няколко секунди. Опита се да потъне в настоящия миг, в красотата, която го заобикаляше и го караше да немее от възхищение; опита се да насочи мислите си към бъдещето, към вечността и необятната вселена, ала те неминуемо се връщаха назад, към съзнанието за собствената му тленност, а оттам — към съвсем скорошната гибел на всичките му близки и приятели.