Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Преди да заговори, И.Х. вдигна поглед към градовете на измисления свят и кулите на „Нотр Дам“.
Гроц като омаян бе приковал очи в катедралата. Също и д-р Филипс. Мени, застанал между тях, оглеждаше ту единия, ту другия, после погледна към Христос и едва тогава — към каменните фигури.
Където нищо не помръдваше.
Или И.Х. бе направил някакъв таен знак?
И.Х. видя нещо. И другите го забелязаха. Долових само игра на светлини и сенки по фалшивата мраморна фасада.
Дали Звяра бе още там? Дали виждаше жаравата? Дали ще чуе как Христос произнася думите си и ще се трогне толкова много, че ще слезе и ще обясни станалото през последната седмица, за да успокои сърцата ни.
— Тишина! — изкряска Фриц.
Тишина.
— Снимаме!
И най-сетне, в пет и половина сутринта, малко преди зазоряване, заснехме Вечерята след Тайната вечеря.
44
Жаравата бе разпалена, рибата — току-що поставена, небето над Лос Анджелис просветляваше от изток. И.Х. бавно отвори очи и погледна толкова страдалчески, че всичките му ученици и врагове замръзнаха и се сдобиха с кураж от примера му. Криеше раните си и се отдалечаваше по брега, който щеше да послужи след няколко седмици да заснемат друга част от Калифорния. Слънцето изгря и сцената завърши безупречно. Едва ли на площадката имаше човек, чиито очи бяха останали сухи. Последва тишина, И.Х. се обърна и извика просълзен:
— Някой няма ли да каже „Стоп!“?
— Стоп — рече тихо Фриц.
— Вече имаш един враг — прошепна Маги Ботуин зад мен.
Огледах се. Мени Лайбър се мръщеше насреща ми. После се извърна и си отиде.
— Внимавай — каза Маги, — направи три грешки за две денонощия. Назначи отново Юда. Разреши проблема с края на филма, намери И.Х. и го върна на площадката. Непростимо.
— Господи… — въздъхнах аз.
И.Х. мина през тълпата статисти и се отдалечи, без да чака комплименти. Настигнах го.
Къде отиваш? — бе мълчаливият ми въпрос.
ДА СИ ПОЧИНА МАЛКО — отвърна той без думи.
Погледнах китките му. Кървенето бе спряло.
Когато стигнахме до един кръстопът, И.Х. хвана ръцете ми и се загледа в посока на задните площадки.
— Ей…
— Да?
— Онова дето го говорихме… Дъждът… Човекът на стълбата…
— Да?
— Аз го видях.
— Господи, И.Х.! Кажи ми как изглеждаше? Какво…
— Ш-ш-т! — долепи пръст И.Х. до тънките си устни.
И се върна на Голгота.
Констанс ме закара до вкъщи малко след зазоряване.
Хубавичко ме нацелува пред входа на апартамента ми.
— Констанс! Съседите!
— Съседите ли, глупчо? — и ми удари такава целувка, че часовникът ми спря. — Обзалагам се, че жена ти не може да се целува така.
— Иначе да съм мъртъв отпреди шест месеца.
Грабнах я в обятията си, но тя се изскубна и избяга. Почти веднага се усетих безкрайно самотен. Все едно, че нямаше вече Коледа.
Лежах и си мислех: проклет да си, И.Х.! Защо не ми каза нещо повече?
Чакай, Кларънс!
Идвам при теб!
Последен опит!
45
На обед отидох до „Бийчуд Авеню“.
Кларънс не беше изчакал.
Разбрах го още когато бутнах полупритворената врата на апартамента. Озовах се сред скъсаните тапети, смачканите книги и разпорените картини. Приличаше много на кръвопролитието от Сцена 13, където агонизираха динозаврите на Рой.
— Кларънс?
Отворих вратата по-широко.
Кошмарът на геолога.
Видях дебел пласт писма, бележки, подписани от Робърт Тейлър, Беси Лав и Ан Хардинг още през 1935-а, а и по-рано. Това бе най-отгоре.
Под тях бяха пръснати върху едно одеяло хилядите снимки, които Кларънс бе направил на Ал Джонсън, Джон Гарфийлд, Лоуъл Шърман и Мадам Шуман-Хайнк. Десет хиляди погледа бяха насочени към мен. Повечето — на мъртъвци.
Под този слой лежаха книги с автографи, истории на киното, афиши на стотици филми. Като започнеш от Бронко Били Андерсън и Чаплин и стигнеш до букета бели лилии — сестрите Гиш, които дълго разчувстваха нежните сърца. А най-отдолу — „Кинг Конг“, „Изгубеният свят“ и „Смей се, клоуне, смей се“. Под всички паяци, кукли, поръсени с талк, и изгубени градове се мъдреше:
Една обувка.
Обувката бе поставена на стъпало. Стъпалото, макар и изкривено, водеше до глезен. Глезенът бе част от крак. И тъй, постепенно откривах тялото, докато накрая стигнах до лицето, застинало в предсмъртна истерия. Кларънс, затрупан сред стотиците хиляди букви, удавен във въртопа на отминатата слава и изрисуваните страсти, които биха могли да го задушат, ако вече не бе мъртъв.
Може би му бе спряло сърцето. Очите му бяха широко отворени, а устата бе замръзнала във въпрос: КАКВО ПРАВИТЕ С ВРАТОВРЪЗКАТА МИ, ГЪРЛОТО И СЪРЦЕТО МИ?! КОИ СТЕ ВИЕ?