Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Не, не гледай буквите. Виж малкия надпис върху миниатюрния етикет от опаката страна.
— „Нетърпимост“!
— Моя собствена, несъкратена версия — каза Маги Ботуин и се засмя. — Помагах на Грифит. Изрязаха някои прекрасни неща. По-късно тайно добавих съкратените кадри. Това е единствената пълна версия! Ами тук!
Сияеща като малко момиченце на рожден ден, Маги измъкна друга кутия и я отвори:
и
— Викаха ме да чистя или да помагам, когато ги снимаха, но аз оставах до късно и налепях изрязаните кадри за себе си. Готов ли си за нещо друго? Ето!
Тикна под носа ми кутия с надпис:
— Дори и Фон Щрохайм не притежава пълната двайсетчасова версия!
— Как другите редактори не са се сетили да направят същото?
— Ами те са страхливци, а аз съм куку. Догодина ще изпратя тези в музей, с дарителско писмо. Студиото сто на сто ще ме съди. Но филмите ще са на сигурно място за следващите четирийсет години.
Седях в тъмното, удивен от извъртащите се филм след филм.
— Но как надхитри негодниците в студиото?
— Много лесно! — отвърна Маги с отсечената строгост на генерал, който се държи като равен с войниците си. — Те виждаха сметката на режисьори, сценаристи и кой ли не. Но се нуждаеха от ЕДИН човек, който да почисти, след като са смачкали първокласния материал. Затова не ме докоснаха с пръст, макар и да правеха хорските мечти на пух и прах. Мислеха, че е достатъчно да обичаш. А те наистина обичаха киното. Майер, братята Уорнърс, Голдфиш/Голдуин лягаха и ставаха с мисълта за него. Но това не бе достатъчно. Аз се карах с тях, обяснявах, тръшках врати. Но те пак не се отказваха от мен, защото знаеха, че моята любов е по-голяма. Колкото битки спечелих, толкова и загубих. Затова накрая реших да спечеля всичките. Събрах една по една изхвърлените сцени. Не всички. Повечето филми не си струват. Но пет-шест пъти в годината се появяваше някой талант и аз запазвах нещата му. И тъй, с годините…
— Си запазила шедьоври!
Маги се изсмя.
— Не преувеличавай. Просто добри филми — смешни, тъжни… Всички те са тук тази вечер. Около теб.
Потопих се в присъствието им, почувствах „призраците“ им и с мъка преглътнах.
— Пусни филм — казах аз. — Никога няма да изляза навън.
— О’кей — Маги отвори още шкафове. — Гладен ли си? Яж!
Погледнах нагоре:
— Не — казах аз.
Маги застина.
— Няма „Марш на времето“ от 1930.
— Чудесна наблюдателност! Момчето е експерт!
— Това не е лента от филма — добавих аз. — Прикритие. На какво?
— Мои собствени филми, заснети на 8 милиметрова лента със собствената ми камера.
Опитах се да не издам вълнението си.
— Значи имаш цяла филмова история на студиото?
— На която си поискаш година. Ф. Скот Фицджералд, пиян в ресторанта. Дж.Б. Шоу в деня, когато се опита да си присвои това място. Лон Чейни в нощта, когато показа на братята Уестмор как се гримират до неузнаваемост лицата. Почина месец по-късно. Един чудесен, сърдечен човек. Уилям Фокнър като пиян, но любезен, тъжен сценарист. Стари ленти. Стари истории. Избирай!
Погледът ми се плъзна навсякъде и се закова. Изпуснах шумно затаения въздух.
15 октомври, 1934. Две седмици преди смъртта на Арбътнот, шефа на студиото.
— Това.
Маги се поколеба за миг. После извади филма и зареди машината.
Парадният вход на Максимус Филмс през октомврийски следобед на 1934-а. Вратите са затворени, но зад тях се движат сенки. После се отварят и от тях излизат двама-трима души. По средата е един висок здравеняк, който се смее със затворени очи и отметната назад глава. Раменете му се тресат от смях. Очите му са като две цепки — толкова е щастлив. Накрая си поема дълбоко въздух.
— Знаеш ли кой е той? — попита Маги.
Взирам се в полуосветената, полутъмна пещера.
— Арбътнот.
Маги пренави лентата и пусна всичко отначало. Тримата мъже пак излязоха, смеейки се, а накрая Арбътнот направи гримаса точно срещу камерата в края на отдавна забравения, невероятно щастлив следобед.
Маги ме наблюдаваше.
— Хайде, изплюй камъчето.
— Видях го тази седмица.
— Глупости. Да не си пушил ония боклучави цигари?
Маги превъртя напред. Арбътнот вдигна нагоре глава към почти дъждовното небе.
Сега викаше и махаше на някой извън кадъра.
Възползвах се:
— Видях го на гробищата, в нощта на Всях светих. Имаше едно плашило от папиемаше с неговото лице.
Колата на Арбътнот бе до бордюра. Той се ръкуваше с Мени и Гроц и им желаеше дълъг живот. Маги не гледаше мен, а танцуващите в полумрака картини.