Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Няма никой над мен! — но очичките му се присвиха.
— И ти поемаш пълната отговорност за нещо, което ще отнеме поне половин милион, и то за по-малко от седмица?
— Е… — сгуши се в седалката си Мени.
— Трябва да е Ню Йорк — намерих оправдание аз. — Онези джуджета по връзката от Манхатън. Откачени маймуни. Остават ти само два дни до завършването на „Цезар и Христос“. Какво ще стане, ако докато пребоядисвате сцената, И.Х. пак се отдаде на разгул?
— Сцената с жаравата му бе последна. Отписваме го от нашата Библия. Ти го отписваш. И още нещо. Веднага щом студиото отвори врати, се връщаш на „Мъртвите са добри ездачи“.
Думите му ме вледениха. Полазиха ме тръпки.
— Не мога да го направя без Рой Холдстром — продължих да се правя на наивен глупак. — А Рой е мъртъв.
— Какво? — Мени се люшна напред, възстанови с мъка контрола над себе си и присви очи. — Защо смяташ така?
— Самоуби се.
Мени стана още по-подозрителен. Представях си го как изслушва рапорта на д-р Филипс: Рой обесен на Сцена 13, свален, откаран за кремация и изгорен.
Заговорих още по-наивно:
— Още ли държиш онези животинки заключени на Сцена 13?
— Ъ-хъ — излъга Мени.
— Рой не може да живее без тях. Преди няколко дни бях в апартамента му. Намерих го празен. Някой е откраднал всички камери и миниатюри. А Рой не можеше да живее и без тях. Сто на сто не е избягал никъде. Все пак, щеше да ми каже след двайсетгодишното ни приятелство. Следователно е мъртъв, по дяволите.
Мени ме изгледа внимателно, за да види дали говоря сериозно. Опитах се да придобия най-тъжното си изражение.
— Намери го — каза накрая Мени.
— Но нали…
— Намери го или ще те изхвърля и никога вече няма да си намериш работа в което и да било друго студио. Оня глупак не е умрял. Вчера са го видели. Може би се е опитвал да се промъкне в Сцена 13 и да си вземе обратно малките чудовища. Кажи му, че сме му простили. Ще му вдигнем заплатата. Време е да признаем грешката си. Намери го и ще ти вдигна и на теб заплатата. О’кей?
— Да не би да се разхожда, нахлупил глинената глава?
Мени пребледня.
— Не, за Бога! Ще обявим ново състезание. Ще завъртим реклами.
— Не мисля, че Рой ще се върне, ако не му позволите да направи ТОЗИ Звяр.
— Ще се върне, ако си знае интереса.
И ще го убиете след половин час, помислих си аз.
— Не — казах на глас. — Той наистина е мъртъв. Завинаги.
Опитвах се да закова колкото се може повече пирони по ковчега на Рой с надеждата, че Мени ще повярва и няма да затвори студиото, за да го намери. Глупава идея. Но побърканите хора са винаги глупави.
— Намери го — повтори Мени и се облегна назад, смразявайки въздуха с мълчанието си.
Затворих вратата на подвижния хладилник. Ролсът потегли и се изгуби в далечината като стопяваща се студена усмивка.
Треперейки, се отправих на Голямото пътешествие. Минах през Грийн Таун, Ню Йорк, Египетския сфинкс и Римския форум. Само мухите бръмчаха пред бабината ми къщичка. Само прах се вдигаше между лапите на Сфинкса.
Застанах пред голямата скала, отместена от Христовата гробница.
ПРИБЛИЖИХ СЕ ДО СКАЛАТА И СГУШИХ ЛИЦЕ В НЕЯ.
— Рой — прошепнах аз.
Скалата леко потрепна от допира.
И ПОСЛЕ ИЗКРЕЩЯ. НЕ СЪМ УБЕЖИЩЕ!
Господи, Рой, ти им ТРЯБВАШ, поне за десетте секунди, преди да са те размазали.
Скалата мълчеше. Един дяволски облак прах се мушна през фалшивата фасада на близкия град в Невада и се сви като котка в старото конско корито.
Някакъв глас извика: „Не позна! Виж насам!“
Погледнах към хълма на стотина ярда, който изпъкваше на фона на небето като положен меч от вечно зелена трева.
Там, развял белите си одежди стоеше мъж с брада.
— И.Х.! — запрепъвах се аз задъхан.
— Как го намираш това място? — попита И.Х. и ме изтегли при себе си със скръбна усмивка, — Хълмът на Проповедта. Искаш ли да я чуеш?
— Няма време.
— А хората преди две хиляди години как са я слушали?
— Не са имали часовници, И.Х.
— Не — погледна към небето. — Имали са само ленивото слънце и всички дни на света, за да чуят това, което трябва.
Кимнах. Името на Кларънс ми беше на устата.
— Седни, синко — И.Х. се настани на огромния камък до нас, а аз се свих като овчарче в нозете му. Той ме погледна почти нежно и каза: — Днес нищо не съм пил.
— Чудесно!
— Има и такива дни. От сутринта съм тук. Наслаждавам се на облаците и ми се иска да живея вечно заради миналата нощ, заради думите и теб.
Сигурно ме усети как преглъщам. Сведе поглед и докосна главата ми.