Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— О, ти май искаш да ми кажеш нещо, от което пак ще се напия.
— Надявам се, че не, И.Х. Отнася се до приятеля ти Кларънс.
Той дръпна ръката си като опарен.
Облаците закриха слънцето и заръмя дребничък дъждец, колкото и да бе невероятно в такъв ясен ден. Оставих се на капките да ме докосват, без да помръдвам. И.Х. подложи лице, за да усети свежестта.
— Кларънс… — измърмори той. — Познавам го от сто години. Въртеше се тук още от времето на истинските индианци. Беше винаги отпред. Едно момченце на девет-десет години с огромни, ококорени очи, руса коса, грейнало личице и масивен албум с автографи подмишница. Беше на сутринта, когато пристигнах, и в онази нощ, когато си тръгнах. Бях един от Четирите конници на Апокалипсиса!
— Смърт?
— Умник — изсмя се И.Х. — Смъртта. Яздех конския скелет под кокалестия си задник.
И двамата погледнахме към небето, за да видим дали Смъртта още не галопира по него.
Дъждът спря. И.Х. избърса лицето си и продължи:
— Кларънс. Нещастен, побъркан, зависим, самотен, безжизнен, неженен глупак. Без жена, без любовница, момче, куче, прасе или порносписания. Нищо. Дори гащи не носеше. Само наполеонки, дори и през лятото! Кларънс. О, Боже.
Най-сетне проговорих:
— Да си го виждал… напоследък?
— Обади ми се вчера…
— По кое време?
— Четири и половина. Защо?
Веднага, след като съм почукал на вратата му.
— Не беше на себе си. Каза ми: „Всичко е свършено! Идват за мене! Не ме учи какво да правя!“ Така изпищя, че ми смрази кръвта. Прозвуча като вика на десет хиляди уволнени статисти, четирийсет самоубили се режисьори, деветдесет и девет изнасилени артистки… Последните му думи бяха: „Помогни! Спаси ме!“ Но как можех да му помогна, след като бях причината, а не лекът? Казах му да вземе два аспирина и да ми се обади сутринта. Може би трябваше да се втурна на помощ. Ти така ли би постъпил на мое място?
Представих си пак как Кларънс лежи в огромната сватбена торта от картини, картички, снимки и истерична пот.
И.Х. ме видя да поклащам глава.
— Умрял е, нали? Ти си се втурнал, така ли?
Кимнах.
— Смъртта не е дошла по естествен път?
Пак кимнах.
— Кларънс!
Такъв вик би разтърсил целия добитък по поляните и би сепнал овчарите в съня им. Започваше проповедта за тъмата.
И.Х. скочи с отметната назад глава. От очите му се ронеха сълзи.
— … Кларънс…
И заслиза по хълма със затворени очи — далеч от победените проповеди. Тръгна към Голгота, където го чакаше кръстът.
Крачейки, попита:
— Да ти се намира нещо? Алкохол, пиячка? По дяволите! Обещаваше да бъде такъв великолепен ден! О, Кларънс, такъв си идиот!
Стигнахме кръста. И.Х. се наведе зад него и се изсмя с горчиво облекчение. Измъкна чувал, в който нещо подрънкваше.
— Христовата кръв в кафяв чувал и без етикет на бутилката. Докъде стигнахме с церемонията? — Надигна бутилката и отпи на няколко пъти. — Сега какво да правя? Да се изкача, саморазпна и да зачакам да дойдат те?
— Те?!
— Въпрос на време, момче. После ми пробиват китките и ми виждат сметката! Значи Кларънс е мъртъв!
— Задушен под снимките си.
И.Х. се вкамени.
— Кой ти каза?
— Видях сам, И.Х., но на никого не съм казал. Той е знаел нещо и е бил убит. А ТИ какво знаеш?
— Нищо! — поклати решително глава И.Х. — Нищо!
— Преди две вечери Кларънс разпозна един човек пред „Кафявото бомбе“. Той се нахвърли с юмруци връз него и Кларънс побягна. Защо?
— Не се опитвай да разбереш! Откажи се. Не искам да те повлека към пропастта заедно със себе си. Не ми остава нищо освен да чакам… Но сега, след като Кларънс е убит, сигурно ще решат, че аз съм го подучил да отиде пред „Кафявото бомбе“.
— Вярно ли е това?
А за мен какво ще кажеш? — добавих аз наум. Ти ли ми изпрати онези писма?
— Кой го е подучил, И.Х.? Кои са ТЕ? Хората умират около нас. Знаеш и за приятеля ми Рой.
— Рой? — попита И.Х. и скришом ме погледна. — Мъртъв? Късметлия е той. Крие ли се някъде? Всъщност няма смисъл. Те ще го докопат. Както и мен. От години знам прекалено много.
— До колко години назад?
— Защо питаш?
— Защото може да погубят и мен. Препънал съм се в нещо, но не знам в какво, по дяволите. Рой също напипа следа и умря или избяга. Някой уби Кларънс, защото и той бе подушил нещо. Въпрос на време е да открият заподозрените. Може да съм бил твърде близък с Кларънс — по-добре ще е да ме убият. А и Мени затваря студиото за два дни. За почистване и ремонт? Не, за Бога! Прави го заради Рой. Помисли! Десетки хиляди долара, хвърлени на вятъра, за да намерят един глупак, който се е побъркал по някакъв глинен звяр и за главата му е обявена награда. Защо държат толкова много на Рой? Защо и той трябва да умре както Кларънс? Ти. Онази вечер. Ти каза, че си стоял високо на Голгота. Видял си стената, стълбата и тялото на стълбата. Успя ли да видиш лицето на трупа?