Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Някъде бях чел, че ретината на жертвата запечатва образа на убиеца. Ако тази тук можеше да бъде отделена и потопена в разтвор, лицето на престъпника щеше да изплува от тъмата.
Очите на Кларънс молеха за това. Всяко от тях бе запазило завинаги лика на неговия мъчител.
Стоях объркан сред цялата тази купчина. Прекалено бе! Всички чекмеджета бяха преровени, хиляди снимки — разкъсани. Афишите бяха разпорени, а книгите — стъпкани. Джобовете на Кларънс бяха извадени навън и откъснати. Никой крадец не стига чак дотам.
Кларънс, който се страхуваше да не го прегази кола и чакаше платното да се освободи напълно, за да притича с верните си приятели — любимите си албуми от лица.
Кларънс.
Завъртях се във всички посоки с надеждата да открия улика, която би помогнала на Кръмли.
Шкафовете бяха претършувани и изтърбушени.
По стените бяха останали няколко снимки. Една от тях привлече вниманието ми.
Исус Христос на Голгота.
Носеше и подпис:
На Кларънс с пожелание за душевен мир от единствения И.Х.
Извадих снимката от рамката й и я натиках в джоба си.
Сърцето вече тупаше в гърдите ми. Бях готов да изтичам навън, когато видях още нещо и веднага го грабнах.
Кибрит от „Кафявото бомбе“.
Друго?
Аз, каза Кларънс. Целият треперя. Помогни ми.
О, Кларънс, само да можех!
Сърцето ми вече блъскаше неудържимо. Уплаших се, че някой ще го чуе и излязох.
Затичах се по улицата.
Но един глас ми каза да спра.
Ако те видят да бягаш, ще те изкарат виновен! Върви бавно, изправи рамене. Опитах, но ме връхлетяха само старите спомени, мъртвите листа на времето.
Експлозия. 1929-а.
Близо до къщата ни един човек изскача от колата си и крещи: „Не искам да умра!“
Аз съм на верандата заедно с леля. Притискам глава към пазвата й, за да не чувам.
Или пък когато бях петнайсетгодишен. Една кола се блъска в телеграфния стълб и хората се размазват по стените, противопожарни пръскачки, мозайка от разкъсани тела и разпиляна плът…
Или…
Изгорялата кола с овъглената фигура, зловещо изправена зад кормилото, и сбърчените ръце, разтопени върху него.
Или…
Книгите, снимките и картичките с автографи, които изведнъж ме задушават.
Вървях слепешком напред, опипвайки пътя си по тъмната улица. Най-сетне попаднах на нещо, прилично на телефонна кабина. Цели две минути тършувах в джоба си за монета, макар и тя да бе там през цялото време. Тикнах я в апарата и набрах.
Мъжете с метлите се появиха точно докато избирах номера на Кръмли. Две камионетки на студиото и един стар, очукан „Линкълн“ се насочиха към „Бийчуд Авеню“. Свиха на ъгъла, отвеждащ към апартамента на Кларънс. Самата гледка ме накара да се свия като акордеон. Човекът в автомобила сигурно беше д-р Филипс, но нямах кураж да погледна натам. Бях се сгушил долу и треперех.
— Май мога да се досетя — чух Кръмли да казва от другата страна. — Някой НАИСТИНА е умрял?
— Как разбра?
— Успокой се. Когато дойда, ще е прекалено късно и доказателствата ще бъдат унищожени, нали? Къде се намираш? — Казах му. — На ъгъла има една ирландска бирария. Иди там. Не искам да се мотаеш навън, ако нещата са наистина толкова сериозни.
— Ще умра.
— Недей! Как ще запълвам времето си без теб?
След около половин час Кръмли ме завари в преддверието на бирарията и ме погледна с онзи израз на дълбоко отчаяние и бащинска любов, който се появяваше и изчезваше от лицето му като облак в лятното небе.
— Е? — смръщи се той. — Къде е тялото?
Отидохме до апартамента на Кларънс. Вратата като че ли нарочно бе оставена открехната.
Бутнахме я.
И застанахме по средата на жилището.
Но то не бе опразнено както апартамента на Рой.
Всички книги бяха поставени на мястото им, подът бе чист, нямаше разкъсани писма. Дори по-голямата част от картините в рамка бяха окачени по стените.
— И тъй — въздъхна Кръмли, — къде е неразборията, за която говориш?
— Почакай.
Отворих едното чекмедже. Бе натъпкано със смачкани, изпокъсани снимки.
Отворих още шест чекмеджета, за да докажа на Кръмли, че не съм сънувал.
Всички бяха напълнени със стъпкани останки от писма.
Липсваше само едно.
Кларънс.
Кръмли ме изгледа.
— Спри! Той лежеше точно там, където си застанал! — казах аз.
Кръмли прекрачи невидимото тяло. Заотваря шкафовете, за да види скъсаните картички и смачканите снимки, натикани набързо вътре. Въздъхна тежко и поклати глава.
— Някой ден се надявам да попаднеш на истински улики. Какво мога да направя, след като няма труп? Откъде да знаем, че не е заминал на почивка?