Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Точно навреме. Вече щяхме да отложим скарата. Монокъл!
Никой не се помръдна. Всички се огледаха.
— Монокъл! — каза пак Фриц.
Тогава разбрах, че иска да му върна това, което толкова великодушно ми бе връчил само преди няколко часа.
Стрелнах се напред, поставих монокъла в протегнатата ръка и веднага се върнах на мястото си. Той въоръжи отново окото си, погледна яростно И.Х. и пое дълбоко въздух:
— И това ми било Христос! Прилича повече на Мату-салем. Сложете му един тон мазило номер трийсет и три и му приберете челюстта. Вече стана време за вечеря. Тези провали, тези закъснения… Как не те е срам да се появяваш чак сега! За кого се мислиш, по дяволите?
— За Христос — отвърна И.Х. с подобаваща скромност. — И не го забравяй.
— Изведете го оттук! Грим! Почивка за вечеря! Да сте тук след час! — изкрещя Фриц, тикна обратно монокъла в ръката ми и се втренчи в жаравата, сякаш всеки момент ще скочи в нея.
През това време Мени броеше пропилените пари, добрият доктор почесваше скалпела в джоба си, а козметологът на Ленин даряваше всички с усмивката на Конрад Вайт, запечатана над бледата му брадичка с цвят на пъпеш. Погледът им се премести от мен и се прикова безжалостно и осъдително в И.Х.
Приличаха на взвод на смъртта, извършващ разстрел.
И.Х. се люшна като ударен.
Помощник-гримьорите на Гроц тъкмо се готвеха да го изведат, когато…
Се случи това.
Нещо тихо изсъска, сякаш в жаравата бе паднала дъждовна капка.
Всички погледнахме надолу, после нагоре и…
Към И.Х., изпънал китки над огъня. Разглеждаше раните си с огромно любопитство.
Те кървяха.
— О, Боже — изпъшка Констанс, — направи нещо!
— Какво? — извика Фриц.
И.Х. бавно промълви: „Снимайте“.
— Не, по дяволите! — изкрещя Фриц. — Дори обезглавеният Йоан Кръстител е изглеждал по-добре от теб.
— В такъв случай — И.Х. кимна към Станислав Гроц и д-р Филипс, които стояха един до друг като веселия Пънч и мрачния Апокалипсис, — в такъв случай ги накарайте да зашият раните ми и да ме превържат, докато се приготвим.
— Как го правиш? — попита Констанс, втренчена в китките.
— Пише го в сценария.
И.Х. се обърна към мен:
— Иди свърши нещо полезно.
— И вземи жената със себе си — изкомандва Фриц. — Не я познавам!
— Разбира се, че ме познаваш — сопна се Констанс. — Лагуна Бийч, четвърти юли, 1926-а.
— Това бе друго време, в друга страна — тръшна Фриц невидимата врата между тях.
— Да — усети неохотата Констанс, — да, така е.
Д-р Филипс пое лявата китка на И.Х., а Гроц — дясната.
И.Х. не им обърна внимание. Гледаше съсредоточено мъглата високо над себе си.
После обърна китките си надолу и ги протегна напред, за да видят как кръвта се стича от пресните му рани.
— Внимателно — им каза той.
Напуснах осветения кръг. Последва ме малко момиченце, което се превръщаше в жена.
43
— Къде отиваме? — попита Констанс.
— Аз се връщам във времето и знам кой ще ми помогне да го направя. А ти сядаш тук на кафе и понички. Няма да се бавя.
— Ако не съм тук — каза Констанс с поничка в ръка на масата за статисти, — ме потърси в мъжката спортна зала.
Тръгнах сам в тъмното. Бягах от местата, където трябваше да ида и които трябваше да проуча. Сега крачех към единственото място, където никога не съм бил. Там царуваше друго време. Щях да намеря призраците на Арбътнотовите филми, а може би и себе си като малко момче, зашляло се из студията по обед.
Вървях.
И изведнъж ми се прииска да имам до себе си смеха на Констанс Ратиган.
Късно през нощта филмовото студио си говори само. Ако минаваш по тъмните алеи край сградите, на чиито горни етажи до два-три часа след полунощ шепнат, бъбрят и крещят редакторските стаи, чуваш как край теб се спущат колесници, пясъкът се движи в пустинята, клаксоните и шофьорите проклетисват трафика по „Шанз Елизе“, Ниагара се спуща от кулите на студиото до филмовата гробница, а Барни Оулдфийлд гони за последен път противника си си го застрелва около Индианаполис под крясъците на анонимната тълпа. Отминаваш нататък, а някой пуща хрътките на войната и чуваш как раните на Цезар се разпукват като рози по наметалото му. Нощните смени работят и в такива странни часове, защото предпочитат компанията на Мувиола, проядените от молци екрани и любовниците в едър план пред задръстените от ежедневието и обърканите от действителността хора отвъд стените на студиото. Това е нощният сблъсък на погребани гласове и забравени мелодии, уловени от облака на времето между сградите, изпуснати от широко отворени врати или прозорци, докато сянката на филмовата цензура пълзи по омаяния от очарование таван. Едва на зазоряване стихват гласовете. Музиката заглъхва, защото вечно усмихнатите забързват към къщите си, за да не попаднат на първите автобуси с реалисти, които тръгват в шест сутринта. На залез-слънце гласовете ще заговорят отново, а музиката ще се надигне нежно или бурно, докато екраните осветяват лицата на зрителите, палят очите им и тикат бръснач във вдигнатите пръсти.