20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Е, добро утро, мили домакине! — каза д’Артанян.
— Добро утро, мили приятелю. Добре ли спахте?
— Отлично, Атос; снощната вечеря, креватът, целият ви прием, всичко е отлично. Но какво гледате там тъй внимателно? Да не би случайно да сте станали любител на лалета?
— Дори и така да е, мили ми приятелю, не би трябвало Да ми се подигравате. На село вкусовете се променят много и човек сам не забелязва как започва да обича всички тия хубави неща, които божият поглед изкарва изпод земята и които толкова много се презират в градовете. Аз гледах просто ирисите, които бях сложил край тоя басейн и които са смачкани тая сутрин. Тия градинари са най-небрежните хора на света. Идвали са за вода и не са забелязали, че конят стъпва по лехата.
Д’Артанян се усмихна.
— Така ли мислите? — попита той.
И той поведе приятеля си по алеята, където имаше много следи, подобни на тия, които бяха смачкали ирисите.
— Ето същите следи, струва ми се, погледнете, Атос! — каза той равнодушно.
— Наистина, и съвсем пресни!
— Съвсем пресни — повтори д’Артанян.
— Кой е излязъл оттук тая сутрин? — разтревожено се запита Атос. — Дали не е избягал някой кон от конюшнята?
— Не може да бъде — каза д’Артанян, — защото следите са съвсем еднакви и много правилни.
— Де е Раул? — извика Атос. — И защо не го видях досега?
— Шт! — рече д’Артанян, като сложи усмихнато пръста си на устата.
— Какво е станало? — попита Атос.
Д’Артанян му разказа всичко, което беше видял, като следеше лицето на домакина.
— А, сега разбирам всичко — рече Атос и леко сви рамене. — Клетото момче е отишло в Блоа.
— Защо?
— Е, боже мой! За да види как е малката Ла Валиер Спомняте ли си, това дете, което вчера си навехна крака.
— Мислите ли? — запита д’Артанян недоверчиво.
— Не само мисля, но съм уверен в това — отговорИ Атос. — Нима не забелязахте, че Раул е влюбен?
— Хайде де! В кого? В това седемгодишно дете?
— Мили мой, във възрастта на Раул сърцето е тъй пияно, че е необходимо да се излее на нещо, мечта или действителност. Е добре, неговата любов е половина от едното: половина от другото.
— Вие се шегувате! Как, това момиченце?
— Нима не видяхте? То е най-хубавото същество на света: сребристоруса коса и сини очи, още отсега живи и неуморни едновременно.
— А какво казвате за тая любов?
— Нищо не казвам, смея се и се подигравам на Раул, но тия първи нужди на сърцето са тъй властни, тия влияния на любовната меланхолия у младите хора са така сладки и тъй горчиви едновременно, че често носят всички признаци на страстта. Спомням си, че когато бях на Рауловата възраст, се влюбих в една гръцка статуя, подарена на баща ми от добрия крал Анри IV, и че едва ли не полудях от скръб, когато ми казаха, че историята на Пигмалион1 е просто басня.
— Това е от безделие. Вие не се занимавате достатъчно с Раул и той сам си търси занимания.
— Точно така е. Ето защо мисля да го отдалеча оттук.
— И добре ще направите.
— Без съмнение. Но това ще разбие сърцето му и той ще страда като от истинска любов. От три-четири години — а тогава той сам беше дете — той свикна да кичи тоя малък идол и да се възхищава от него, а ще свърши с това, че един ден ще започне да го обожава, ако остане тук. Всеки ден тия деца мечтаят заедно и приказват за хиляди сериозни неща като истински влюбени на двадесет години. С една дума. родителите на малката Ла Валиер се усмихваха дълго време на това, а сега, изглежда, започват да се мръщят.
— Детинщина! Но Раул има нужда от разсейване. Отдалечете го по-скоро оттук или, дявол да го вземе, никога няма да направите от него мъж.
— Мисля да го изпратя в Париж.
— А! — рече д’Артанян.
И помисли, че е дошла минутата за неприятелските действия.
— Ако искате — прибави той, — ние можем да устроим бъдещето на тоя младеж.