20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да, разбирам — каза д’Артанян, — той е за младежа, за Раул.
И д’Артанян погледна Атос с неволна усмивка.
— Отгатнахте, приятелю мой! — рече Атос.
— И тоя младеж е ваш сътрапезник, ваш кръщелник, ваш роднина може би? Ах, колко сте се променили, мили Ми Атос!
— Тоя младеж — спокойно отговори Атос, — тоя младеж, Д’Артанян, е сирак, оставен от майка си у един беден селски свещеник, аз го отгледах и възпитах.
— И навярно той е много привързан към вас?
— Струва ми се, че ме обича като баща.
— Особено е признателен, нали?
— О, що се отнася до признателността, тя е взаимна! — каза Атос. — Аз съм му толкова задължен, колкото и той на мен; и дори на вас, д’Артанян, ще кажа това, което не съм казал на него: всъщност аз съм му длъжник.
— Как така? — запита мускетарят зачудено.
— Е, боже мой, да! Той е причина за промяната, която виждате у мен. Аз съхнех като жалко, самотно дърво, което нямаше с какво да се държи за земята; само една силна привързаност можеше да ме накара да пусна отново корени в живота. Любовница? Бях твърде стар за това. Приятели? Вас вече ви нямаше. Е добре, в това дете намерих всичко изгубено; като нямах повече смелост да живея за себе си, започнах да живея за него. Наставленията са важни за едно дете, но примерът е още по-важен. Аз му дадох пример, д’Артанян. Аз изкорених пороците си, превърнах се в човек, пълен с добродетели, каквито всъщност нямах. И както ми се струва, прав съм, д’Артанян. Раул трябва да стане такъв съвършен благородник, какъвто нашето обедняло време все още може да създаде.
Д’Артанян гледаше Атос с нарастващо възхищение. Те се разхождаха по прохладна, сенчеста алея, върху която падаха полегатите лъчи на залязващото слънце. Един от тия златни лъчи осветяваше лицето на Атос и очите му. като че ли отразяваха тая мека, спокойна вечерна светлина.
Мисълта за миледи се мярна в ума на д’Артанян.
— И вие сте щастлив? — запита той приятеля си. Острият поглед на Атос проникна до дъното на сърцето на д’Артанян и сякаш прочете там мисълта му.
— Толкова щастлив, колкото може да бъде щастливо едно божие създание на земята. Но довършете мисълта с д’Артанян — вие не я изказахте докрай.
— Вие сте ужасен, Атос, от вас не може да се скрие нищо — каза д’Артанян. — Е да, исках да ви попитам да понякога не изпитвате неочаквани пристъпи на ужас, подобни на …
— Гризене на съвестта? — продължи Атос. — Довършвам израза ви, приятелю мой. Да и не: не чувствувам гризене на съвестта, защото тая жена заслужаваше, струва ми се, понесеното наказание; не чувствувам гризене на съвестта, защото ако я бяхме оставили жива, сигурно щеше да продължи разрушителното си дело; но с това не искам да кажа, че съм убеден в правото ни да извършим онова, което извършихме. Може би всяка проляна кръв изисква изкупление. Тя изкупи своята; може би и ние ще трябва да изкупим нашата.
— Понякога мисля също като вас, Атос — каза д’Артанян.
— Тая жена имаше син, нали?
— Да.
— Чували ли сте нещо за него?
— Не, никога.
— Той трябва да е на двадесет и три години — промърмори Атос. — Често мисля за тоя млад човек, д’Артанян.
— Чудно! А аз забравих за него.
Атос се усмихна меланхолно.
— А имате ли някакво известие за лорд Уинтъо?
— Зная, че се ползувал с голямото благоволение на крал Чарлз I.
— Навярно споделЯ участта му, която сега е лоша. Вижте, д’Артанян — продължи Атос, — това съвпада напълно с казаното преди малко от мен. — Той проля кръвта на Страфорт; кръвта изисква кръв. А кралицата?
— Коя кралица?
— Госпожа Анриет Английска, дъщеря на Анри IV. — Тя е в Лувър, както знаете.
— Да, където е изложена на най-големи лишения, нали? Тая зима през силните студове болната й дъщеря, както ми казваха, била принудена да не става от леглото, защото нямало дърва. Разбирате ли това? — каза Атос, като сви рамене. — Дъщерята на Анри IV трепере от студ по липса на сноп дърва! Защо не се е обърнала към когото и да е от нас, вместо да иска гостоприемство от Мазарини? Тогава нямаше да се излага на никакви лишения.
— Значи вие я познавате, Атос?
— Не, но майка ми я е виждала още като дете. Не съм Ли ви казвал, че майка ми беше почетна дама на Мария Медичи?
— Никога. Вие не обичате да говорите за такива неща, Атос.
— О, боже мой, съвсем не, както виждате — продължи Атос. — Просто не е имало случай.
— Портос не би го чакал толкова търпеливо — каза д’Артанян с усмивка.
— Всеки с характера си, мили ми д’Артанян. Портос е малко суетен, но има отлични качества. Виждал ли сте го оттогава?
— Разделих се с него преди пет дни — отговори д’Артанян.