20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
С присъщия си гасконски хумор той разказа за разкоша на Портос в пиерфонския му замък и като прецеждаше приятеля си, пусна дветри стрели и по адрес на достойния господин Мустон.
— Аз съм във възторг — каза Атос, като се усмихваше на тая веселост, която му напомняше славните им дни, — аз съм във възторг, че едно време ние се сдружихме съвсем случайно, а привързаността един към друг не е изстинала и сега след двадесетгодишна раздяла. Приятелството пуска много дълбоки корени в честните сърца, д’Артанян: повярвайте ми, само злите отричат приятелството, защото не го разбират. А Арамис?
— Видях и него — отвърна д’Артанян, — но стори ми се, че той е поохладнял.
— А, вие се видяхте с Арамис! — подзе Атос, като загледа изпитателно д’Артанян. — Но вие, мили приятелю, извършвате истинско поклонение в храма на приятелството, както биха казали поетите.
— Е да — смутено отговори д’Артанян.
— Арамис, както знаете — продължи Атос, — е студен по природа, после той е заплетен вечно в интриги с жени.
— Струва ми се, че и сега се е оплел в много сложна интрига — забеляза д’Артанян.
Атос не отговори.
„Той не е любопитен“ — помисли си д’Артанян. Атос не само не отговори, но и промени разговора.
— Вие виждате — каза той на д’Артанян, когато се бяха завърнали почти до замъка, — ние обиколихме почти всичките ми владения.
— Всичко тук е очарователно и навсякъде се чувствува благородният собственик — отговори д’Артанян.
В тая минута се чу конски тропот.
— Раул се завръща — рече Атос, — той ще ни разкаже какво става с горкото дете.
Действително младежът се показа край оградата и влезе в двора, целият в прах; той скочи от коня си, предаде го в ръцете на някакъв коняр, приближи се и се поклони на графа и на д’Артанян.
— Тоя господин — каза Атос, като сложи ръка върху рамото на д’Артанян — е кавалерът д’Артанян, за когото съм ви говорил толкова често, Раул.
— Господине — рече младежът, като се поклони още по-ниско, — господин графът е произнасял винаги пред мене вашето име, когато е искал да приведе за пример смел и великодушен благородник.
Тоя малък комплимент трогна сърцето на д’Артанян. Той протегна ръка на Раул и му каза:
— Млади ми приятелю, всички похвали по мой адрес трябва да бъдат отправени към господин графа: той е мой възпитател във всяко отношение и не е негова вината, ако ученикът се е възползувал толкова зле от уроците му. Но вие ще го възнаградите по-добре, уверен съм в това. Вие ми харесвате, Раул, и вашата учтивост ме трогна.
Не може да се изкаже с думи колко възхитен остана Атос: той погледна признателно д’Артанян и после надари Раул с една от ония чудни усмивки, с които толкова се гордеят децата, когато ги забележат.
„Сега — си каза д’Артанян, от когото не се изплъзна тая няма игра — аз съм уверен в това“.
— Е, надявам се, че случаят не е имал последици? — каза Атос.
— Още нищо не се знае, господине, и лекарят не можа да каже нищо по причина на отока; все пак той се страхува да не е повреден някой нерв.
— И вие не останахте по-дълго у госпожа дьо Сен Реми?
— Страхувах се да не би да закъснея за вечерята, господине, и да ви накарам да чакате.
В тая минута едно момче, полуселянчеполулакей, доложи, че вечерята е сложена.
Атос заведе госта си в съвсем проста трапезария, прозорците на която гледаха от едната страна към градината, а от другата — към цветарник с великолепни цветя.
Д’Артанян погледна масата: съдовете бяха великолепни; виждаше се, че са от старо семейно сребро. На една малка стойка се намираше чудесна сребърна каничка; д’Артанян се спря да я разгледа.
— О, чудна изработка! — каза той.
— Да — отговори Атос, — това е шедьовър на един голям флорентински художник — Бенвенуто Челини.
— А кое сражение е представено на нея?
— Сражението при Маринян. Това е моментът, когато един от прадедите ми дава шпагата си на Франсоа I, който счупил своята. По тоя случай моят прадядо Ангеран дьо Ла Фер бил награден с титлата рицар дьо Сен Мишел. Освен това петнадесет години по-късно кралят — той не бил забравил, че се бил още три часа с шпагата на приятеля си Ангеран, без тя да се счупи — му подарил тая каничка и шпагата, която може би сте виждали едно време у мене и която е също много хубаво златарско изделие. То е било времето на великаните. В сравнение с тия хора ние сме джуджета. Да седнем, д’Артанян, и да вечеряме. А,, тъкмо се сетих — се обърна Атос към малкия лакей, който поднасяше супата, — повикайте Шарло.
Момчето излезе и след една минута се появи същият прислужник, към когото двамата пътници се бяха обърнали при пристигането си.