20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Тук разговорът се прекъсна, защото точно в тая минута влезе Раул. Атос искаше да му се поскара, но младежът беше тъй опечален, че той не посмя да направи това и го попита какво му е.
— По-зле ли е нашата малка съседка? — попита д’Артанян.
— Ах, господине — отговори Раул, като се задавяше почти от скръб, — падането й е сериозно и макар да няма външни повреди, лекарят се страхува, че тя може да остане куца цял живот.
— Ах, това би било ужасно! — каза Атос.
Д’Артанян беше готов да се пошегува, но като видя как се отнесе Атос към това нещастие, се сдържа.
— Ах, господине — продължи Раул, — особено съм отчаян, че аз съм причината за това нещастие.
— Как вие, Раул? — попита Атос.
— Без съмнение, нали тя скочи от купа дърва, за да дотича при мене?
— Остава ви само едно средство, мили ми Раул: да се ожените за нея и по тоя начин да изкупите вината си каза д’Артанян.
— Ах, господине, вие се шегувате с истинска скръб: това не е хубаво — отвърна Раул.
Той чувствуваше нужда да остане сам, за да се наплаче и отиде в стаята си, откъдето излезе едва за закуската.
Съгласието на двамата приятели не се наруши ни най малко от утринната схватка; те закусваха с голям апетит. като поглеждаха от време на време нещастния Раул, Който седеше с влажни очи и натежало сърце и едва ядеше.
Към края на закуската се получиха две писма. Атос ги прочете с най-голямо внимание, при което неволно потрепера няколко пъти. Д’Артанян, който седеше на другия к край на масата и имаше великолепно зрение, беше готов да се закълне, че е познал дребния почерк на Арамис. А другото писмо беше написано с женски почерк, развлечен и неравен.
— Хайде да идем във фехтовалната зала, това ще ви поразвлече — каза д’Артанян на Раул, като видя, че Атос желае да остане сам, за да отговори на писмата или да ги обмисли.
Младежът погледна Атос, който му кимна в знак на съгласие.
Двамата отидоха в една ниска зала, където висяха рапири, маски, ръкавици, нагръдници и други принадлежности за фехтуване.
— Е, как е? — попита Атос, като дойде при тях след четвърт час.
— Ръката му е вече като вашата, мили ми Атос — отговори д’Артанян, — и ако е хладнокръвен като вас, мога само да го поздравя …
Младежът се чувствуваше малко засрамен. Наистина той беше засегнал един-два пъти д’Артанян в ръката и бедрото, но в замяна бе получил двадесет удара право в гърдите.
В тая минута влезе Шарло и подаде на д’Артанян много бързо писмо, току-що донесено от пратеник.
Сега дойде ред на Атос да поглежда крадешката.
Д’Артанян прочете писмото без никакво видимо вълнение, леко поклати глава и каза:
— Ето какво значи служба, мили ми приятелю, и бога ми, вие сте много прав, че не искате да служите повече: господни дьо Тревил се е разболял и ротата не може без мен; така че отпуската ми пропадна.
— Вие се завръщате в Париж? — запита Атос живо.
— Е, боже мой, да! — отговори д’Артанян. — А вие няма ли да идете там?
Атос се изчерви слабо и отвърна:
— Ако отида, ще ми бъде много приятно да ви видя.
— Ей, Планше! — извика д’Артанян от вратата. — След десет минути тръгваме: дайте овес на конете.
После се обърна към Атос и продължи:
— Струва ми се, че ми липсва нещо тук, и наистина много съжалявам, че ви напускам, без да се види с добрия Гримо.
— Гримо? — каза Атос. — А, вярно! Дори се чудех, че не ме питате за него. Дадох го временно на един мой приятел.
— Който ще разбере знаците му? — запита д’Артанян.
— Надявам се — отговори Атос.
Двамата приятели се прегърнаха сърдечно. Д’Артанян стисна ръката на Раул, накара Атос да обещае, че ще го посети, ако отиде в Париж, и че ще му пише, ако не отиде, и се качи на коня си. Планше, точен както винаги, беше вече на седлото.
— Няма ли да дойдете с мене? — запита той Раул и се засмя. — Аз ще мина през Блоа.
Раул се обърна към Атос, който го задържа с едва забележим знак.
— Не, господине — отговори младежът, — ще остана при господин графа.
— В такъв случаи сбогом на двамата, мили ми ПриЯтели — каза д’Артанян, като им стисна ръката за последен път, — и бог да ви пази! Както си казвахме всеки път, когато се разделяхме по времето на покойния кардинал.
Атос му махна с ръка, Раул се поклони — и д’Артанян и Планше тръгнаха.
Графът ги проследи с очи, облегнал ръка върху рамото на младежа, който беше висок почти колкото него. Но щом се скриха зад стената, той каза:
— Раул, довечера тръгваме за Париж.
— Как! — извика младежът и побледня.
— Можете да отидете да се сбогувате с госпожа дьо Сен Реми от мое и ваше име. Ще ви чакам тук в седем часа.
Младежът се поклони със смесен израз на тъга и признателност и отиде да оседлае коня си.