20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Драги ми Шарло — му каза Атос, — особено ви препоръчвам Планше, слугата на господин д’Артанян, през цялото време, докато е тук. Той обича хубавото вино; ключовете на избите са у вас. Той е спал дълго време на гола земя и навярно няма да се откаже от едно хубаво легло; погрижете се и за това, моля ви се. Шарло се поклони и излезе.
— Шарло е също славен човек — каза графът. — Вече от осемнадесет години ми служи.
— Вие мислите за всичко — забеляза д’Артанян. — Благодаря ви за Планше, мили ми Атос.
При това име младежът ококори очи и погледна графа, като не можеше да разбере дали именно към него се обръща д’Артанян.
— Това име ви се вижда чудно, нали, Раул? — усмихнато каза Атос. — Това беше военният ми прякор по онова време, когато господин д’Артанян, двама храбри приятели и аз вършехме подвизи край Ла Рошел под началството на покойния кардинал и на господин дьо Басомпиер, който умря след това. Господинът е тъй любезен да ме нарича с това приятелско име, както някога, и всеки път, когато го чувам, сърцето ми трепере от радост.
— Това име е знаменито — каза д’Артанян — и вече бе удостоено с тържествени почести.
— Какво искате да кажете, господине? — попита Раул с младежко любопитство.
— Наистина нищо не зная за това — каза Атос. — Вие забравихте бастиона Сен Жерве, Атос, и тая салфетка, която три куршума превърнаха в знаме. . имам по-добра памет от вас, спомням си всичко и ще разкажа това, млади момко.
И той разказа на Раул цялата история на закуската бастиона, както преди това Атос му беше разказал за приключенията на дядо си.
Младежът го слушаше така, сякаш пред очите му се извършваше военен подвиг от обаятелното време на рицарството, един от тия подвизи, за които разказват Тасо Ариосто.
— Но д’Артанян не ви каза, Раул — продължи на свой ред Атос, — че на времето си той беше един от най-добрите фехтовачи: здрави крака като желязо, стоманена ръка, точен окомер и пламенен поглед — това предлагаше той на противника си! Той беше на осемнадесет години, с три години по-голям от вас, Раул, когато за първи път го видях на дело, и то срещу изпитани хора.
— И господин д’Артанян излезе победител? — запита младежът, очите на когото святкаха през време на тоя разговор и сякаш молеха за подробности.
— Убих един, струва ми се! — каза д’Артанян, като питаше Атос с поглед. — А другия обезоръжих или раних, не си спомням вече.
— Да, вие го ранихте. О, вие бяхте опасен противник!
— Е, струва ми се, че все още ме бива! — забеляза Д’Артанян с гасконската си самодоволна усмивка. — И сега наскоро…
Един поглед на Атос му затвори устата.
— Вие смятате, Раул, че владеете изкусно шпагата — продължи Атос, — но за да не се разочаровате жестоко един ден, искам да знаете колко е опасен човек, който съединява в себе си ловкостта с хладнокръвието. Аз не мога да ви приведа по-ярък пример: помолете утре господин д’Артанян, ако не е много уморен, да бъде тъй любезен да ви даде един урок.
— Дявол да го вземе, мили ми Атос, но и вие сте добър учител, особено по отношение на моите качества, които хвалите. Ето и днес Планше ми напомни за знаменития дуел в Кармелитския манастир с лорд Уинтър и другарите му. Ах, млади момко — продължи д’Артанян, — тук някъде трябва да има една шпага, която често съм наричал първа в кралството.
— О, аз навярно съм си повредил ръката с това дете — каза Атос.
— Има ръце, които не се повреждат никога, мили ми Атос, но които повреждат много другите ръце.
Младежът би желал да продължи тоя разговор цяла нощ; но Атос му забележи, че гостът им е навярно уморен и има нужда от почивка. Д’Артанян се възпротивяваше от учтивост, но Атос настоя да си отиде в стаята. Раул заведе госта там. Атос се досети, че той ще остане при д’Артанян колкото се може повече, за да го накара да разкаже за старите им подвизи. След минута се отби лично, за да го вземе и завърши тая хубава вечер, като стисна съвсем приятелски ръката на мускетаря, пожелавайки му лека нощ.
XVII. ДИПЛОМАЦИЯТА НА АТОС
Д’Артанян си легна не толкова за да спи, колкото за да бъде сам и да поразмисли за всичко видяно и чуто през тая вечер.
Тъй като беше добър по природа и още от самото начало бе почувствувал инстинктивна привързаност към Атос, превърнала се по-късно в искрено приятелство, той остана във възторг, когато намери човек с блестящ ум и в разцвета на силите, а не, както очакваше, затъпял пияница, който спи върху някое бунище. Той призна с готовност превъзходството на Атос над себе си и вместо завист и разочарование, които биха опечалили едно не великодушно сърце, той почувствува само искрена, чиста радост, а с това и най-светли надежди.