20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Стори му се обаче, че Атос не е напълно откровен и ясен. Кой е тоя младеж, осиновен от него, както казваше, и който толкова много му приличаше? Какво означава това връщане към светския живот и тая прекалена въздържаност, която забеляза на трапезата? Още едно, незначително наглед обстоятелство, отсъствието на Гримо, с когото по-преди Атос не можеше да се раздели и дори името на когото не беше произнесено, въпреки че имаше достатъчно поводи — всички тия неща безпокояха д’Артанян. Значи той не се ползуваше вече с доверието на своь приятел, или Атос е прикован към някаква невидима верига, или пък е предупреден за посещението на стария приятел.
Той си спомни неволно за Рошфор и за това, което чу от него в черквата Нотър Дам. Нима Рошфор го е изпреварил у Атос?
Д’Артанян нямаше време за дълги проучвания. Ето защо реши още на другия ден да пристъпи към обяснение. Ограничеността на богатството, скривана с такава ловкост от Атос, показваше желанието му да блесне и издаваше дремещото му честолюбие, което може лесно да се събуди. Силата на ума и яснотата на идеите правеха Атос по-възприемчив от другите. Той ще участвува в плановете на министъра още по-разпалено, тъй като природната му жажда за дейност ще се удвои от нуждата.
Тия мисли не позволяваха на д’Артанян да заспи въпреки умората му. Той обмисляше плана за нападение и макар да знаеше, че Атос е силен противник, реши да открие настъпателните действия на следния ден след закуската.
Но той си каза също, от друга страна, че на такава нова почва трябва да пристъпва предпазливо, трябва да изучи в продължение на няколко дни познатите на Атос, да проследи новите му навици и да си даде сметка за тях, да се опита да извлече от наивния момък, било като фехтуза с него, било на лов, междинните сведения, които му липсваХа. за да съчетае някогашния Атос със сегашния Атос. А това навярно няма да бъде мъчно, защото учителят трябва Да се е отразил в сърцето и ума на ученика си. Но самият Д’Артанян беше крайно проницателен и разбра веднага колко много ще загуби в случай на непредпазливост или неловкост, ако опитното око на Атос забележи маневрите му.
Най-после, трябва да го кажем, че д’Артанян, готов да прибегне до хитрост срещу лукавството на Арамис и суетността на Портос, се срамуваше да лицемери с Атос, човек откровен и честен. Струваше му се, че Арамис и Портос щяха да го уважават повече, ако го признаят за по-голям майстор в дипломацията, докато Атос, напротив, щеше д го уважава по-малко.
— Ах, защо не е тук Гримо, мълчаливият Гримо? — казваше д’Артанян. — Щях да разбера много неща от мълчанието му. Гримо мълчеше така красноречиво!
Между това всички шумове в къщата утихнаха постепенно; д’Артанян чу как затвориха вратите и капаците на прозорците; после на свой ред замлъкнаха кучетата, след като известно време лаяха в отговор на кучетата в селото; най-после заспа и един славей, загубен в гъстака от дърветата, след като известно време бе изливал в нощния мрак мелодичните си песни. В целия замък само над стаята на д’Артанян се чуваше монотонният шумна равномерни стъпки; навярно там беше стаята на Атос.
„Той се разхожда и размисля — помисли си д’Артанян. Но за какво? Точно това е невъзможно да се узнае. Всичко друго може да се отгатне, но:не и това.“
Най-после Атос си легна, както изглежда, защото угихна и тоя последен шум.
Тишината и умората победиха задружно д’Артанян; т затвори очи и почти веднага потъна в сън.
Д’Артанян не обичаше да спи много. Едва зората позлати завесите, той скочи от кревата и отвори прозорците. През щорите му се стори, че някой ходи из двора, като се мъчи да не вдига шум. Верен на навика си да не оставя нищо без внимание, д’Артанян погледна предпазливо и позна червената дреха и тъмнокестенявата коса на Раул.
Младежът — тъй като наистина беше той — отвори вратата на конюшнята, изведе дорестия кон. който беше я дил предния ден, оседла го и го заюзди с бързината и ловкостта на най-опитен коняр, след това поведе добичето по дясната алея на зеленчуковата градина, отвори една странична вратичка, пред която имаше пътека, изкара коня навън, затвори вратичката след себе си и д’Артанян видя над стената как той полетя като стрела, навеждайки се под увисналите цъфтящи клони на кленовете и акациите.
Още вчера д’Артанян беше забелязал, че тая пътека води към Блоа.
— Охо — каза гасконецът, — тоя юнак вече върши лудории и май не споделя никак омразата на Атос към прекрасния пол: той не отива на лов, защото е без оръжие и без кучета, не изпълнява поръчка, защото се крие. От кого се крие? … От мене ли или от баща си? … Защото съм сигурен, че графът му е баща … Дявол да го вземе! Колкото за това, ще го узная, защото направо ще запитам Атос. Денят настъпваше; всички звуци, които снощи д’Артанян бе чул да замират постепенно, започнаха да се пробуждат един след друг: запяха птичките, залаяха кучетата, заблеЯха овците; дори вързаните ладии по Лоара сякаш оживяха, като се отделиха от брега и заплаваха по течението на водата. Д’Артанян остана край прозореца, за да не буди никого; после когато чу, че вратите и прозорците на замъка се отварят, той приглади още веднъж косата си, засука мустаците, изчисти по навик с ръкав краищата на шапката си и слезе’ долу. След последното стъпало на външната стълба той забеляза Атос, наведен, като че търси загубена монета в пясъка.