Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тя погледна часовника си. От известно време Ан бе изчезнала в тайната стаичка. Като цяло единайсет магически артефакта бяха откраднати в Деня на основателя — девет дребни оръжия и две бижута с неизвестно предназначение. Сега Ан ги подреждаше. Навън дъждът се бе усилил. По краткия път от магазина за изкуство до изоставения двор всички те бяха подгизнали. Дори и в избата не се бяха скрили от водата: от една дълбока пукнатина в мазилката на тавана постоянно се процеждаше струйка от капки. Точно отдолу стоеше извънредно стара черна кофа. Беше пълна почти до ръба.
— Излей я навън, ако обичаш, Стенли — каза Кити.
Стенли седеше на сандъка за въглища с прегърбени рамене, опрял глава на коленете си. Поколеба се само секунда повече от необходимото; накрая скочи долу, вдигна кофата и с усилие я замъкна до решетката на стената. Изля водата в улея на канала.
— Не знам защо не оправи тази тръба — изръмжа той, връщайки кофата на мястото й. Маневрата му бе отнела само няколко секунди, но на износените тухли на пода на избата вече се беше събрала малка локвичка.
— Защото искаме избата да изглежда запусната — отвърна Кити. — Очевидно е.
Стенли изсумтя.
— Нещата стоят тук неизползвани. Това не е място за тях.
От поста си до арката на вратата Фред кимна. Играеше си с джобен автоматичен нож.
— Трябва да ни пусне да влезем — каза той.
В далечния край на малката стая, която беше неясно осветена само от една крушка, имаше безредно струпана купчина дървени трупи. Стената отзад изглеждаше солидна, само малко ронеща се, но те всички знаеха как работи механизмът: как една метална ръчка се спускаше в пода; как, в същото време, тухленият зид над трупите можеше да отскочи и да се отвори само с едно докосване. Те познаваха тъпия, стържещ звук, студения, химически мирис, идващ отвътре. Но не знаеха какво точно съдържаше тайното помещение, понеже единствено на Ан, която бе старши на групата, се позволяваше да влиза в покоите на водача им. Другите винаги оставаха навън, на стража. Кити се облегна на стената.
— Все още няма смисъл да се използва всичко това — каза тя. — Трябва да съхраняваме колкото може повече и да чакаме, докато получим повече подкрепа.
— Сякаш това някога ще стане. — Стенли не се беше върнал на сандъка за въглища, а крачеше нервно из избата. — Ник е прав. Обикновените са като добитък. Никога няма да направят нищо.
— Всички онези оръжия вътре — рече Фред замислено. — Трябва да ги използваме повече. Както направи Март.
— На него не му помогнала много — отбеляза Кити. — Министър-председателят все още е жив, нали? А къде е Март? Храна за рибите.
Искаше да заболи и така и стана. Стенли беше близък приятел с Мартин. Гласът му се повиши с един тон, рязък и сърдит.
— Той нямаше късмет. Сферата не беше достатъчно силна, това е всичко. Можеше да унищожи Девъро и половината кабинет. Къде е Ан? Защо не побърза?
— Заблуждаваш се. — Кити продължи горчиво да обсъжда темата. — Защитите им бяха прекалено силни. Март никога не е имал какъвто и да било шанс. Колко магьосници сме убили през всичките тези години? Четири? Пет? И никой от тях не е важен. Казвам ви, със или без оръжия, имаме нужда от по-добра стратегия.
— Ще му кажа какво си казала — рече Стенли. — Когато се върне.
— Ще го направиш, доносник такъв. — Гласът й бе язвителен. И все пак от мисълта за това потрепери.
— Гладен съм — каза Фред. Той натисна бутона на механизма на ножа си, острието отново изскочи.
Кити го погледна.
— Яде обилно. Видях те.
— Пак съм гладен.
— Разхищение.
— Не мога да се бия, ако не съм плюскал. — Фред изведнъж се наведе напред; пръстите му се огънаха светкавично; чу се свистящ звук във въздуха и сгъваемият нож се заби в цимента между две тухли, на десет сантиметра над главата на Стенли. Последният бавно вдигна глава и изгледа трептящата дръжка; лицето му леко позеленя.
— Видя ли? — рече Фред. — Некадърен изстрел. — Той скръсти ръце. — Това е, защото съм гладен.
— На мен ми изглежда доста добре — отвърна Кити.
— Добре ли? Не го уцелих.
— Върни му ножа, Стенли. — Кити изведнъж се почувства много изморена.
Стенли се мъчеше неуспешно да измъкне ножа от стената, когато скритата врата над купчината трупи се отвори и се появи Ан. Малката чанта, която бе взела със себе си вътре, не се виждаше.
— Пак ли се караме? — викна остро тя. — Елате, деца.
Пътят обратно до магазина беше точно толкова мокър, колкото и на идване и когато стигнаха, духът на групата бе по-нисък отвсякога. Като влязоха, сред облак от пара и пръски, Ник притича до тях, сияещ от вълнение.