Пирамидата на бог Слънце

После се обърнах и излязох. Другите ме последваха. Когато се озовахме отново в двора, при голямата порта бе поискан достъп. Бяха джамикуни. Бяха заловили неколцина от избягалите войници и ги водеха обратно, но офицер, да не говорим за кръвния отмъстител, сред тях нямаше. Ето защо разпоредих просто да изведат тези съвсем обикновени хора от двора и да ги пуснат да си вървят, но толкова повече да внимават за конете и другите животни, защото не бе изключено неприятелите да са им хвърлили око. С настъпване на утрото околността трябваше да бъде претърсена и всеки намерен беглец да бъде вразумен с камшик, че повече няма какво да търси тук при джамикуните. След това те се отдалечиха и портата беше отново зарезена. Сега Устад ме попита какво най-напред и преди всичко трябва още да се свърши.

— Най-напред и преди всичко? — отговорих усмихнато. — Преди всичко ще спим.

— Аз също?

— Да! Външен човек няма да ни обезпокои вече.

— Възможно, но ние имаме още толкова много неща да обсъждаме и решаваме!

— Драги приятелю, ние вече обсъждахме твърде много, далеч повече, отколкото беше необходимо. И да решаваме? За тая цел ще имаме време, когато сме се наспали, преди да отпътуваш. Нека ти кажа открито. Думата има стойност само когато се въплъти в дело. Така че нека оттук насетне да говорим повече с дела отколкото с думи! Понятно е, че вечерта и част от нощта бяха толкова богати на слова. Изминалият ден ни даде материал, а и нощта бе налице, мъгли се кълбеха. Ела още веднъж с мен горе! Нека видим дали са още там, дали ги има.

Качихме се в моето жилище, където лампата още гореше. Угасих я. Долу в аркадата й под дърветата в двора бе още съвсем тъмно. Но отворената тук врата водеше на открито и там сенки нямаше.

Когато излязохме, планинските купени на изток вече бяха потопени в опаловосинкави зари. Високо над нас прозираха дупчиците на нощния воал, бавно гаснейки от приближаващия дневен светлик. В ниското и сега езерото лежеше като в сън, ала този сън беше ясен, изчистен от мътни сенки. А мъглите, които гледахме само преди малко? Бяха изчезнали! Къде? Кой може да каже!

— Е? — попитах, посочвайки надолу към водата.

— Махнали са се! — отговори Устад.

— А тук?

Показах навътре към библиотеката. Той си пое дълбоко дъх и рече:

— Да, това също бяха мъгли, омари, но и нещо съвсем друго! Как ли да го назова?

— Ти вече го нарече и нацели правилното име, като заяви, че по твоя гроб блуждаят огньове. Изпаренията дават трепкащото сияние, вземайки своето последно причастие. Сега разбираш ли какво имах предвид, като изрекох толкова много думи? Трепкат призрачни светлини. Къде? Над старите блата! Това не вреди, въздухът ще се изчисти. После рояците жилещи инсекти ще се изпокрият по земята и приветливи мисли ще дойдат подобно пъстроцветни дневни пеперуди, за да сменят грозното и ожесточеното. Ти говореше за своя гроб, за своята гробница, намираща се в тези помещения. Мислиш ли, че е било правилно?

Той се загледа замислено към земята и след известно време отговори:

— Знаеш, че не е лесно на човек да се раздели със стари имена и образи, към които е навикнал.