Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Вече чужда, казваш, и това е вярно! Страната… май и работата!
— Да, така е! Перото е почивало, но не твоят дух, а истинският дух не знае връщане назад. Искам да ти покажа какво трябва да впишеш. Ела с мен вън и чуй какво ще ти кажа!
Хванах го под ръка и го изведох през средната стая на плоския покрив. Описвайки с ръка дъга над перилото, продължих:
— Тук лежи твоето царство, царството на "невръстните", към които си бил тласнат от "зрелите". Но техните очи са виждали по-добре и по-остро от тези, които са се считали за мъдри. При последните лежи твоето минало, с което си скъсал. Остави ги да правят с него каквото си щат! Та нали не са нищо повече от тъмни, чезнещи сенки на едно време, което лежи зад всеки от нас, отправил взор към слънцето. А това слънце идва. Погледни на изток! Руините все още тънат в дълбок мрак, ала над езерото вече се кълби мъгла. Тя ни казва, че сега започва да се издига онова, което не иска да остане в ниското. Следователно копнежът на земята е налице. Само липсва горе още светлата сила, която да спусне любещи лъчи, за да утоли този копнеж. Един лек повей вече осведомява за утрото. Мислиш ли, че то ще ни измами, че няма да дойде?
— Определено ще дойде, с Божия сигурност! — отговори той.
— Тогава кажи тази сигурност само във времето ли съществува, което ден след ден носи същите часове? Няма ли и други утрини, които идват също така сигурно след другите нощи? И други мъгли, които точно сега се кълбят, както тези тук при езерото на джамикуните? Ти си донесъл в тази страна стремеж към висини. Та нали го видях колко силно се проявява. Тук е било нощ, но аз усетих полъха, който винаги със сигурност оповестява новия ден. Мислиш ли, че има самонадеяни люде, които ще противопоставят своята нощ на светлината, за да бъде унищожен денят? И дори някое безумие действително да можеше да добие такава мощ, че да изгаси със своя дъх слънцето, със своето дихание всички звезди и да притури към така възникналия мрак ужасната тъма на своя мозък, то това ще е и ще си остане именно само едно безумие! Хиляди такива тъмни безумци да подгонят един-единствен светъл, ясен човешки дух, то ще се случи онова, което е неизбежно. Не тези заблудени ще го затъмнят, не, а той ще осветли тяхната заблуда и всичко, що лежи зад тях. Закрачи ли към тяхната мъгла, ще я превърне в ден, пред който сенките се губят. Това е другата Божия светлина, която неумолимо приближава, посяга към всяка маска, всяка завеса повдига и извежда на слънчева светлина всичко онова, което се е спотаявало от страх пред тази светлина.
— Колко правилно! — кимна той. — Та нали знаем, че ще дойдат онези сенки, които днес осведомиха тук за съществуването си. Касае се за голяма, решителна битка между светлината и мрака. Кой ще излезе победител, природният закон го казва. Подозирам, че те няма да дойдат само открито. Сестрата на мрака е потайността. И ако са на мнение, че ще ни надвият, то съвсем определено възнамеряват също незабавно да се възползват от победата. Ето защо се опасявам, че няма да дойдат само до езерото, а ще заемат и отвъд страната ни. Следователно аз трябва да се погрижа да сме подготвени и за това. Виждаш, че вече не мисля за по-раншния си свят, към който исках час по-скоро да се върна. Оставам при моите джамикуни, за да довърша онова, което някога съм започнал. Единствено за тях построих Алабастровия шатър и съм длъжен да ги въздигам, додето се озоват горе. А каквото съм сътворил за моята "духовна ръка", ще си остане завинаги поезия. В крайна сметка не съм бил покойник и не съм надзъртал през онази граница, която никой не може да прекрачи, докато е жив.
— В такъв случай ти явно все още не си схванал! — рекох аз.
— Какво? — попита.
— Мястото от последната ми строфа: "Не схванеш ли и сега чудото велико, а то е толкоз просто…!" Ти се считаш за поет, защото стихоплетстваш. И все пак не знаеш какво е стихотворение и как то възниква. И два пъти по-задълбочено и красиво да мислиш и се изразяваш в рими, написаното въпреки всичко не е поезия. Вярно, истинският поет също мисли и пише, но онова, което пише е действителност, живот, никога само измислица. На единия липсва личното преживяване на другия. Единият може би "има" дух, но другият "е" дух. А този дух не познава онази граница, за която ти спомена. За него дверите на другите светове са отворени. Там той си влиза и излиза. Когато се върне, за да сподели видяното, може да го стори само с езика, който хората тук в материалния свят разбират. А преводът никак не е лесен; учи се само с труд и лишения. Аз не познавам нито един, който да е станал в това отношение майстор; всички се застояват при чирачеството. И този превод е също неблагодарен. Имам предвид неблагодарен в земен смисъл. Който иска да превежда духовен живот, той не намира при нас и една-единствена форма и нито едно понятие за онова, което ни дава. Той трябва да се задоволява със земни образи и човешки думи, които обаче са крайно недостатъчни за неговата цел. Той не може да каже ясно онова, което има да ни каже, и не може открито да ни покаже онова, което трябва да видим. А ние, ние стоим целите обърнати на телесни сетива, но сме кажи-речи слепи и глухи за всичките му усилия. Разбира се, сериозният, който мисли логически и има усет за великото и чистото, много скоро добива представа, че се касае за нещо неописуемо, за нещо свято, и се старае да изостри своите очи и уши. И за този прилежен тогава израства собственият му дух, той лека-полека се научава да разбира другия.