Пирамидата на бог Слънце

Той премина няколко пъти през стаята, после спря пред мен и продължи:

— Казват, че гробовете много често са месторождения на блуждаещи огньове. Значи дори няма и фитил, а само газ от разложението! Върху моя също блуждаят такива. Ефенди, аз ставам, аз трябва да изляза! Ти ме попита дали наистина съм решил да тръгна отново в светлината на деня. Аз ти дадох думата си и ще я сдържа. Там лежи парцаливото наметало, което ми отмахна, моето оправдание, което не дължах на никого. Още преди да го хвърлиш в огъня, аз отново имам в ръцете си моя дял от живота. Чувствам, че старата сила е отново налице. Само съм пропуснал време и трябва да започна оттам, където съм престанал.

— Само време! — отговорих аз. — Устад, Устад, ти не можеш да изгубиш нищо по-скъпоценно от времето! То никога не се връща!

— Бъди уверен, че ще наваксам пропуснатото!

— Но за тази цел отново ще се нуждаеш от време, което пак ще трябва да наваксваш! И откъде се каниш да започнеш? От мястото на своята работа, където си я прекъснал, или от мястото, където по-рано си живял?

— И от двете. Трябва да го направя, трябва! Помисли за стихотворението, с което отговори на моето. Всичко друго аз захвърлих, но листа с твоето стихотворение скътах. Ще го нося върху сърцето си. Колко си прав с упрека "блаженост за глупците"! Наистина ли Бог е само любов, нищо друго, освен любов? Не е ли той и справедлив? Докато вярвах, че мога само да бъда обичан, в небето, за което учех, нямаше наистина нищо друго освен любов. Но когато се превих под плесника на омразата и към мен запълзя отровната завист, тогава осъзнах, че трябва да съм се заблуждавал. Нима е толкова бедно Небето, че за любовта и омразата да има една и съща монета? И само Бог ли единствено да има право да наказва злото, не също човекът, не аз? Ако хиляди ме тъпчат с нозе, твърдейки, че те само вървят по пътя към блаженството, трябва ли да признавам тяхната заблуда като истина и да се оставя напълно да ме смажат? Тези въпроси често се пораждаха у мен, без да посмея да им отговоря. "Любете враговете си!", звучеше дълбоко в мен. Но ето че ти дойде преди малко с твоето "блаженство за глупците" и очите ми сякаш се отвориха. Да, повеля на Христа е "Любете враговете си!" и аз ще я следвам, докато съм жив, но сега знам, че съм схващал истинската любов към врага също така малко както любовта изобщо. Ако врагът си постави за цел да ме унищожи, тогава и аз трябва да постъпя строго с него, но само за да го спася! Това е истинската любов към врага, а не болната сантименталност! Отворена ръка за всяка отворена ръка, но юмрук за всеки, който свие своя срещу мен! За да пощадя враговете, аз напуснах страната и се превърнах за тях в мъртвец. Какво постигнах за себе си, и какво за тях? Нищо! Ето защо реших да се върна и да наваксам пропуска. Ще пристъпя към тях същият, какъвто бях, но същевременно и съвършено друг. Ще им…