Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Ще се срещнем по-късно — предложих. — Дотогава ще проверя някои неща и после взаимно ще се осведомим. Ако се убедя, че нямам шанс да изпълня задачата си, ще си тръгна.
— Повече няма да се срещам с теб. Прекалено опасно е.
— Не и ако го направим както трябва.
Последва мълчание.
— Казвай какво си намислил — отстъпи Дилайла.
— Къде е Белгази сега?
— Не е в Макао.
— Къде е?
— Има среща в района. Не би трябвало да знам къде.
Това, че не би трябвало да знае и че не знае, бяха съвсем различни неща. Страхуваше се, че ако ми каже, може да се опитам да тръгна подире му. Всъщност, основателно опасение.
— Кога ще се върне?
— Не беше сигурен. След ден, може би два.
— Добре. Иди в Хонконг. Довечера. Там има много бели и островът е доста голям. Ще ти бъде по-лесно да се слееш с обкръжението. Ако те попита, кажи му, че в Макао ти е омръзнало и си искала да отидеш на пазар, да позяпаш.
Последва дълго мълчание.
— Къде да те открия? — попита накрая.
— Още не съм решил. Дай ми номера на мобифона си и ще ти се обадя от уличен телефон. Довечера в десет. Тогава ще ти кажа къде.
Дилайла впери очи в мен за миг, после кимна. Взех оставените до телефона молив и хартия и записах номера, който ми даде, шифровано, както винаги, за да не пострада тя, ако ме пипнат с листчето.
Блондинката се запъти към вратата. Видях, че хвърля поглед към трупа, докато го прескачаше. Надзърна през шпионката, открехна вратата, надникна навън и излезе в коридора. Вратата безшумно се затвори зад нея.
Сега трябваше да внимавам. Знаех, че има само две възможни причини да се съгласи да се срещнем. Първо, защото се страхуваше, че ако откаже, може пак да тръгна след Белгази и да я прецакам. В този смисъл я бях принудил, а съзнавах, че принудата е опасен начин да се сдобиеш с нечия помощ.
Второ, самата тя искаше да получи нова възможност да приложи известна принуда.
Изобщо не ме бе попитала какво ще правя с трупа. Реших да го приема като комплимент: явно знаеше, че ще се оправя, и не смяташе за нужно да се интересува.
В края на краищата се оказа, че не е лесно да накарам арабина да изчезне — отне ми остатъка от следобеда. Можех просто да го оставя в стаята, ала това щеше да провали всичките ми усилия да унищожа следите, свързващи ме с другите убити араби. Хмм, щеше да каже полицията, трима мъртви саудитци в Хонконг, още двама при фериботния терминал в Макао и сега един тук, в хотелската стая? Ако го изхвърлех на някое стълбище в „Ориентал“, щях да постигна по-добър резултат, но това все пак щеше да насочи полицията към хотела, в който бях отседнал. Не биваше да привличам вниманието. Естествено, аз се бях регистрирал под фалшиво име и можех просто да се изпаря, разчитайки така да прекъсна връзката между извършителя и престъпленията. Реших обаче, че е по-лесно да разчистя кашата, отколкото да изложа въпросния псевдоним на риск.
Разбира се, „разчистването на кашата“ се изразяваше в нещо повече от прибиране на масата след купон. Трябваше да купя съответните приспособления, в случая куфар „Туми“, дълъг метър и половина, така наречения Голиат на куфарите за дрехи; найлон, за да не изцапам вътрешността му по време на пренасянето; и много пешкири, за да попият евентуално изтеклите течности. Що се отнасяше до самия багаж, достатъчно е да кажем, че макар и не особено едър, арабинът не беше и просто купчина сака, така че трябваше да направя някои неприятни промени, за да го вместя вътре. Куфарът обаче отговаряше на рекламата и успях да го избутам заедно с необичайно тежкия му товар от хотела, отказвайки помощта на две пикола по пътя. Под пешеходната пътека на около километър от сградата се скрих зад един стълб и изсипах съдържанието на „голиата“, после продължих по пътя си, теглейки куфара след себе си с много по-малко усилие отпреди. Оставих го далеч и от трупа, и от хотела, в другия край на пешеходната пътека, където знаех, че някой скоро ще го открадне, дивейки се на късмета си да се сдобие с такъв скъп и качествен куфар, така че няма да каже на никого откъде го е взел.
Върнах се в стаята и взех изключително дълъг и изключително горещ душ. Преоблякох се, събрах си багажа и слязох във фоайето. На рецепцията съобщих, че ненадейно съм променил плановете си и трябва да напусна по-рано от очакваното. Отговориха ми, че все пак ще се наложи да си платя за нощувката. Отвърнах, че разбирам политиката им, естествено.
Взех такси до фериботния терминал. Не видях полицейски барикади, криминалисти, събиращи улики, нито други свидетелства за полицейски интерес към случилото се по-рано. Напротив, изглежда нещата бързо бяха разчистени и всичко отново си беше нормално. Бях се оказал прав за приоритетите на законоохранителните органи в Макао.