Рейн-сан: Справедливото клане

Върнах се в стаята си и взех две кристални чаши и кофичка с лед от плота до минибара. Оставих ги на масичката до уискито, заедно с бутилка минерална вода. Заредих дисковете в многодисковия плейър и избрах опциите за случаен избор и повторение. След миг музиката започна да се излива от тонколоните от двете страни на телевизора. Спрях за момент и се заслушах в „Есенни листа“ на Ева Касиди — текстът и мелодията навяваха още по-голяма тъга заради ненавременната смърт на певицата. Меланхолията на песента сякаш проясни и някак постави в рамка чувствата ми към Дилайла — отчасти приятното предвкусване на новата ни среща, отчасти страх от евентуалната й роля в неотдавнашните ми преживявания в Хонконг и Макао.

От телефона в стаята набрах предплатения мобифон, който преди малко бях купил, приех разговора и излязох, затваряйки вратата след себе си. Включих слушалка в мобифона и се заслушах. Макар и тихо, музиката се чуваше. Докато я чувах, щях да съм сигурен, че връзката е добра.

Слязох по стълбището на петия етаж. Стая 544 се намираше в дъното на коридора, с вход към срещуположното вътрешно стълбище и на около три метра пред него. Изчаках зад вратата към стълбището — оттам можех да виждам стаята през стъклото. Ако някой беше успял да подслуша разговора ни с Дилайла, което бе малко вероятно, или ако тя беше решила да осведоми хората си за моето местонахождение, което смятах за още по-малко вероятно, щях да ги видя. Ако се опитаха да минат по стълбището като мен, щях да ги чуя. А ако по някаква причина, за която изобщо не се сещах, някой се опиташе да проникне в моята стая, докато ме няма, щях да разбера по мобифона. Пластове. Винаги множество пластове.

Дилайла се появи след петнайсет минути. Докато ме подминаваше, погледнах в посоката, от която идваше, за да се уверя, че е сама. После отворих вратата и я повиках.

— Дилайла. Насам.

Тя се обърна и ме погледна. Нямаше особено изненадан вид, както и очаквах. Познаваше навиците ми и едва ли допускаше, че ще я чакам на уреченото място в уреченото време.

Задържах вратата отворена, докато мине покрай мен. Детекторът на Хари кротуваше в джоба ми с напълно заредени батерии. Блондинката не носеше подслушватели.

Преведох я по различни стълбища и вътрешни коридори, като същевременно слушах какво става в стаята ми. Оттам се чуваше само тихата музика на Лин Ариейл и другите. И двамата мълчахме. Не се натъкнахме на никакви изненади. Отключих вратата на стаята и влязохме вътре.

— Извинявай за предпазните мерки. — Свалих си слушалката, изключих мобифона и го оставих до вратата.

Извинението беше формално. Както и нейното свиване на рамене. Заключих вратата.

Почувствах се в безопасност и обърнах внимание на някои подробности. Дилайла носеше тъмносиня рокля от красива материя, може би сурова коприна. Стигаше точно над коляното, с три четвърти ръкави, бюстие и дълбоко шпиц деколте отпред и на гърба. Обувките й бяха лачени, с високи тънки токове и остри върхове. Чантичката беше в тон с тях, на лявата й китка блестеше златен „Картие“ със златна верижка, мъжки часовник, голям и тежък на нейната ръка, и неуместната му масивност подчертаваше женствеността й. Косата й бе опъната назад и разкриваше красивия й профил. Излъчваше самоувереност, изисканост и сексапил. Тоалетът и особено обувките не бяха подходящи за бягство и сложни маневри, затова очевидно ги бе избрала с някаква друга цел. По света има всевъзможни оръжия, затова си напомних, че в подобно облекло тази жена е всичко друго, но не и невъоръжена.