Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Една вечер той каза на Жана:
— Изживяваме засега щастливи моменти. Никога Жилберт не е била така мила. Не изпада вече в лошо настроение, не се сърди. Чувствувам, че ме обича. Досега не бях уверен в това.
Жюлиен също изглеждаше променен, по-весел, не така раздразнителен, като че приятелството между двете семейства бе донесло мир и радост във всяко едно от тях.
Пролетта бе необичайно ранна и топла.
От топлата утрин до тихата, прохладна вечер слънцето будеше живот по цялата земна повърхност. Бързо и мощно се разпукваха всички зародиши наведнъж, неудържимо напираха соковете, природата жадуваше възраждане, една изключителна година, когато земята като че ли се подмладява.
Жана се чувствуваше неясно смутена от този кипеж на жизнени сокове. Тя се разнежваше ненадейно пред някое цветенце в тревата, обхващаше я сладостна тъга, часове на мечтателна отпуснатост.
Нежните спомени от първите дни на любовта й нахлуха в душата й. Не че чувството й към Жюлиен се поднови — с него бе свършено, безвъзвратно свършено, но цялата й плът, милвана от лекия ветрец, пропита от пролетни ухания, се вълнуваше, сякаш възбудена от нежен, невидим призив.
Изпитваше удоволствие да бъде сама, отпусната под топлината на слънцето, изтръпнала от смътни усещания, от неизразима, тиха наслада, която не будеше никакви мисли.
Една сутрин, както си стоеше унесена, мярна й се видение — зърна за миг огряното от слънце местенце в горичката край Етрета. Там за пръв път тялото й трепна до младия мъж, влюбен в нея тогава. Там за пръв път той й прошепна плахото желание на сърцето си. Там й се стори, че за миг я осени лъчезарното, въжделено бъдеще.
Пожела да види отново горичката, да направи един вид сантиментално и суеверно поклонение, като че връщането й в това място би могло да промени някак хода на живота й.
Жюлиен бе излязъл още от зори, не го знаеше къде е. Накара да оседлаят дребното бяло конче на Мартен, което тя яздеше понякога, и тръгна.
Денят бе извънредно тих; никъде нищо не трепваше, нито лист, нито тревица. Всичко изглеждаше неподвижно за вечни времена, като че вятърът бе мъртъв, а насекомите — изчезнали.
От слънцето неусетно струеше зноен царствен покой, като златна мараня. Жана яздеше бавно, люшкана от коня, чувствуваше се щастлива. От време на време вдигаше очи, за да проследи някое съвсем мъничко бяло облаче, голямо колкото пухче от памук, клъбце пара, увиснало, забравено, останало сам-самичко горе сред синьото небе.
Тя слезе в долината, водеща към морето, между двете големи арки на скалистия бряг, наречени „Вратата на Етрета“, и бавничко навлезе в гората. През още рядката зеленина се лееха потоци светлина. Жана търсеше мястото, без да може да го намери, скиташе по тесните пътеки. Неочаквано, като пресече една широка алея, забеляза на края два оседлани коня, вързани за едно дърво, и тутакси ги позна. Бяха на Жюлиен и Жилберт. Самотата й тежеше вече. Зарадва се на тази непредвидена среща и пришпори коня си.
Когато стигна до двете търпеливо чакащи животни, сякаш привикнали на такива дълги престои, тя извика. Никой не й отговори.
Женска ръкавица и два камшика се търкаляха сред измачканата трева. Те бяха сядали, значи, тук и после се бяха отдалечили, оставяйки конете си.
Жана почака четвърт час, двадесет минути, изненадана, без да разбира какво ли могат да правят. Беше слязла от коня и стоеше неподвижно, облегната на един дънер. Две птичета паднаха на земята до нея, без да я видят. Едното пърхаше, подскачаше около другото с вдигнати, трепкащи крилца, клатеше главичка, чуруликаше; и изведнъж те се сляха.
Жана остана поразена, като че тези неща й бяха непонятни. После си каза: „Вярно, пролет е.“ И в главата й се мярна друга мисъл — подозрение. Тя погледна пак ръкавицата, камшиците, двата оставени коня и бързо възседна своя кон с неудържимото желание да избяга.
Върна се в „Тополите“ в галоп. Мисълта й работеше, тя разсъждаваше, свързваше фактите, съпоставяше обстоятелствата. Как не бе отгатнала по-рано? Как не бе видяла нищо? Как не бе разбрала отсъствията на Жюлиен, възвръщането на предишната му елегантност, уталожения му нрав? Тя си припомняше също нервните избухвания на Жилберт, прекалената й ласкавост и блаженство напоследък, които така ощастливяваха графа.
Подкара коня си ходом, имаше нужда да обмисли всичко сериозно, а бързата езда смущаваше мислите й.
Когато първото вълнение премина, сърцето й се успокои, в него не остана нито ревност, нито омраза — само презрение. Тя не мислеше за Жюлиен. Никоя негова постъпка не можеше да я учуди. Възмущаваше я двойната измяна на графинята, нейната приятелка. Нима всички на тоя свят са вероломни, коварни, двулични? Очите й се напълниха със сълзи. Човек понякога оплаква разбитите си илюзии също така горчиво, както и мъртъвците.