Последният довод на кралете [bg]

— Сериозно? — Повдигна учудено вежди Крамок. — Не си ли прекалено дребен, за да казваш на тези мъжаги какво да правят и какво не? Значи имаш някое много сериозно име, си мисля аз.

— Аз съм Кучето. Това е Дау Черния.

— Странна група водиш — каза Дау и погледна децата.

— О, да! Така си е! Но все смелчаци! Този момък с копието ми е синът ми Скофен. Онзи със секирата е синът ми Ронд. — Крамок изгледа момичето с чука. — А на този младеж не му помня името.

— Аз съм дъщеря ти! — викна момичето.

— Какво? Да не са се свършили синовете ми?

— Сен е вече достатъчно голям и ти му даде собствен меч, а Сефт е прекалено малък да носи каквото и да е.

Крамок поклати глава.

— Никак не е редно това, някаква проклета женска да носи чука ми.

Момичето захвърли чука на земята и срита Крамок в пищяла.

— Тогава си го носи сам, дърто копеле такова!

— Ау! — извика планинецът, после се засмя и разтърка крака си. — Сега си те спомних, Изрен. Ритникът ти ми върна паметта. Можеш да носиш чука, хайде. Най-малкият носи най-тежкото, а?

— Искаш ли секирата, тате? — Едно от момчетата му поднесе секирата, полюшваща се неуверено в слабите му за тежестта й ръце.

— Искаш ли чука? — момичето измъкна чука от храсталака и избута с рамо брат си.

— Не, мили мои, сега ми трябват само думи, а с тях се справям и без вашата помощ. Днес няма да има нужда от секири и чукове, но ако всичко се нареди, скоро ще можете да погледате как баща ви работи с тях. Сега не сме дошли да убиваме.

— А защо тогава сте дошли? — попита Кучето.

— Ех, направо на въпроса значи, не може просто да си поприказваме, така ли? — Крамок разкърши врат, вдигна ръце над главата си, после вдигна едното си стъпало и го разтърси. — Дойдох, защото се събудих една нощ, тръгнах в тъмнината и луната ми проговори. Шептеше ми от гората, разбирате ли? От дърветата, с гласовете на бухалите по клоните и знаете ли какво ми прошепна луната?

— Че си луд за връзване? — изръмжа Дау.

Развеселен, Крамок се плесна по бедрата.

— Много красиво говориш за такъв грозник, Дау Черния, но не, не позна. Луната ми каза… — Той подкани с жест Кучето да се приближи, сякаш имаше да му казва някаква тайна. — Че Кървавия девет е с вас.

— И какво, ако е вярно? — Отпуснал лявата си ръка на дръжката на меча, Логън излезе напред от групата. Тъл и Мрачния застанаха до него и изгледаха изпитателно боядисаните лица на планинците, трите мърляви деца, но най-вече огромния им дебел баща.

— Ето го! — изрева Крамок и посочи към Логън с един разтреперан, дебел като наденица показалец. — О, свали ръка от меча, преди да съм се изпуснал в гащите! — Той падна на колене. — Това е той! Той е! — Запълзя през шубрака, вкопчи се в единия крак на Логън и се притисна в него, като куче в краката на господаря си.