Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
Откъм мотела към тях се приближаваше група от пет или шест човека. Двама от тях се отправиха към хеликоптера, а другите спряха зад младежа. Две нови пушки и дулото на малък дамски пистолет се насочиха сега към Черити.
— Чуйте ме — каза тя, — ние сме американски войници, а не марсианци. Уважавам предпазливостта ви, но съм изморена и ме боли всяка костичка от тялото. Не мога ли най-сетне да си сваля ръцете?
Беше говорила доста остро и суровият тон постигна въздействието, което беше очаквала. Младежът не изглеждаше вече така уверен и най-сетне кимна одобрително.
— Кажете на Стен — каза той, обръщайки се към един от мъжете. — Хванахме ги. Не мисля, че са руснаци.
Руснаци? Черити отвори широко очи и зяпна младежа. Какво, по дяволите…
Изненадата й не убегна на младежа и естествено, той я изтълкува съвсем погрешно. Недоверчивият блясък в очите му се засили отново.
— Или? — попита той.
— Разбира се, че не — отвърна бързо Черити. — Погледнете униформата ми, приличам ли ви на руски войник?
Младежът действително се приближи до нея и недоверчиво огледа малката звездна емблема на гърдите й.
— Космическа служба на САЩ? — Втренчи се в нея, обърна глава и погледна към хеликоптера. Внезапно се разсмя. — Доста странни кораби имате напоследък!
Забележката му стопи леда. Черити видя как напрежението изчезва от лицата на останалите, младежът също пое шумно въздух. Въпреки това тя не посмя веднага да свали ръцете си. Тези мъже бяха повече от изнервени. Едно-единствено погрешно движение и пътуването им щеше да приключи преждевременно.
Цялата група се отправи към мотела. Моторът на хеликоптера замря с подобен на въздишка звук тъкмо когато бяха стигнали средата на пътя, но Черити дори не се обърна. Някак щяха да го запалят отново, помисли си тя. А ако не… е, и без това бяха изминали повече път, отколкото беше очаквала. В момента много повече я вълнуваше въпросът за едно легло. Майк и тя имаха нужда непременно от сън.
Вътре в мотела имаше десетина души: няколко служители, една възрастна семейна двойка, чийто страх в очите се забелязваше още от двайсет метра разстояние, някакъв мъж с карирана риза, когото тя съвсем инстинктивно определи като шофьора на камиона и съвсем млада двойка в кожено облекло. Спомни си бегло, че навън, на паркинга, беше видяла мотоциклет марка „Харли“. Песъчинки, помисли си тя, които необявената война беше довяла тук, в този мотел.
Когато влязоха в ресторанта, към тях се отправи доста едър мъж в зле скроен костюм. С изключение на възрастното семейство, той беше единственият, който не носеше оръжие, и въпреки това тя разбра, че стоеше пред водача на тази малка общност.
— Вие ли сте Стен? — попита тя.
Той кимна. Погледът му беше абсолютно безизразен, докато оглеждаше нея и Майк.
— А вие сте капитан Леърд, ако не се лъжа.
— Във всеки случай не се казвам Лердовска — отвърна кисело Черити. — Как, по дяволите, ви хрумна тази щура мисъл, че може да сме руснаци?
Стен спокойно сви рамене.
— Има само две възможности, нали? Мравките или руснаците. А не приличате на мравки, капитане.
„Мравки?“ — помисли си тя объркано. После разбра. Никой от тези хора не знаеше какво се беше случило наистина; може би преди пет дни те са се срещнали тук съвсем случайно и единственото, което бяха видели, е било огромната светкавица. Оттогава си седяха все тук.
Отказа се да отговаря на забележката на Стен, насочи се към една от масите и се отпусна с въздишка на стола. Изведнъж изпита единствено умора. И истински ужас от въпросите, които щяха да задават.
— Изглежда, имате нужда да се подкрепите малко — каза Стен, когато и Майк седна до тях. — Поли, приготви на гостите ни нещо за ядене. И силно кафе. — Той се усмихна, когато забеляза благодарния поглед на Черити. Притегли един стол и го яхна откъм седалката. Един по един се приближиха и останалите, докато Майк, Черити и той не се озоваха обкръжени от петнадесетина мъже и жени.
— Какво се е случило? — попита най-сетне Стен. Черити го погледна неохотно и той навярно почувства, че не иска да му отговори, защото добави с извинителен жест: — Една седмица вече сме отрязани от целия свят, разбирате ли? Тук почти нищо не функционира. Има ли… война?
Черити поклати глава, после кимна и веднага пак поклати глава. Майк й хвърли предупредителен поглед, но тя не му обърна внимание. Не можеше да мами тези хора, въпреки че беше сигурна, че прави груба грешка, ако отговори.