Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
— Има ли там място за трима души?
Черити поклати отрицателно глава. Найлс също помълча известно време.
— Желая ви тогава много щастие — заяви той накрая.
— Ти… няма ли да дойдеш?
Сега Найлс се усмихна истински.
— Не, капитане. Няма да дойда, дори и да ми заповядате.
— Знаеш какво означава това, нали? — попита тя много тихо.
Найлс кимна отново. Лицето му беше като каменна маска. След малко тя чисто и просто се завъртя на пета и направи знак на Майк да приземи хеликоптера, за да може да се качи отново. Когато след половин минута отлетяха отново, тя се приведе напред и надникна под тях. Найлс беше застанал с една тъмнокожа жена и с около десетгодишно момиченце зад къщата. Жената им махаше. В ръцете на детето имаше автомат, но то го държеше не като оръжие, а така, както децата държат куклите си — с две ръце, притиснат здраво към гърдите. Черити никога не можа да забрави тази картина.
Бяха на сто мили от Ню Йорк, когато градът загина, и те можаха да го видят въпреки огромното разстояние. Денят беше много ясен и сега летяха на голяма височина, така че кулите на Манхатън се очертаваха само като неясни силуети на хоризонта. Когато се случи, Майк обърна хеликоптера и го задържа неподвижно във въздуха, така че да могат да проследят ужасната сцена във всичките й подробности.
Беше нещо като мъгла, която се появи от нищото и захлупи Ню Йорк подобно на полупрозрачен огромен купол; юмрукът на великан, който стисва в шепата си безшумно целия този милионен град и изгася всяка искрица живот в него. Бетонните гиганти на Манхатън не се срутиха, нямаше дим, нямаше пламъци, нямаше и ужасна експлозия, която да помете града от лицето на земята. Тя си спомни за безжизнения дом, който Найлс и войникът бяха открили преди пет дни, и изведнъж разбра, че това бе същата тази сила, която сега посегна към целия град и умъртви всякакъв живот в него — бързо, безпощадно и докрай.
Куполът от сиво нищо се задържа само няколко минути над града, преди да почне отново да се разпада, много бавно и неравномерно, сякаш силата, която го беше задържала до този момент във формата му, се беше внезапно изчерпала и сега го изоставяше на приумиците на вятъра. В кълбото от неспокойна мъгла се появиха големи, виещи се пукнатини… накрая остана само един тънък воал, изпод който се подаваха небостъргачите на Манхатън, подобно на мъртви дървета сред някакъв обвит в мъгла двигател.
Майк мълчаливо обърна пак хеликоптера и пое набелязания курс. Никой от двамата не произнесе нито дума, докато не се наложи да направят първото междинно кацане.
Глава 11
Настоящето
12 декември 1998 година
Контролното помещение приличаше на разбунен пчелен кошер. Лампите трепкаха с яростно пулсираща червена светлина, а сирените виеха ли, виеха. Огледа се за Бекър, но не успя да го открие никъде, което обаче не беше странно: в огромната компютърна зала цареше истински хаос.
Картата беше изчезнала от екрана на стената. Вместо нея мониторът показваше сега един от по-горните етажи — кой точно, Черити не можеше да разбере добре, тъй като изображението беше неясно поради наличието на прах, дим и хвърчащи на всички страни отломки. Видя бягащи хора, следвани от огромна сянка. Развълнуваните викове на екипа на централата се смесваха с остри писъци и с приглушения трясък на експлозии.
Най-сетне откри Бекър. Беше застанал в другия край на централата, на средата на стълбата, която водеше към кръглата галерия. Черити извика името му, замаха развълнувано с ръце и наистина успя да привлече вниманието му. Бекър се спря, отвърна на знаците й и зачака нетърпеливо тя да си пробие път през хаоса, който беше настъпил в централата.
— Какво се е случило? — попита тя разтревожено.
Бекър посочи с гневно движение на главата към екрана.
— Успяха да нахлуят — каза той. Черити забеляза едва сега, че целият беше плувнал в пот.
— През вратите?
Бекер поклати рязко глава.
— Не. Изглежда… като че ли излизат направо от земята.
„Но това е невъзможно“ — мислеше си объркано Черити. Над тях имаше половин миля бетон. Обърна се недоверчиво и загледа огромния видеоекран. И като че ли за потвърждение на ужасните думи на Бекър, точно в този момент картината се проясни. Прахът, който до този момент беше замъглявал камерата, започна леко да се уталожва и те за пръв път видяха противника, който беше превзел най-сигурното бункерно съоръжение в света.
Сега вече видя коя точно част на бункера показваше камерата. Не беше входната зала, а третият етаж — един огромен жилищен и складов комплекс, разположен на повече от триста метра надолу, в земята. Задната стена на огромното помещение, към която беше насочена камерата, се беше сринала. Дебелите колони от стоманобетон, които бяха поддържали тавана, се бяха пречупили като кибритени клечки, по стените и на пода също зееха пукнатини. А в средата на този хаос от развалини и виещ се прах…