Необикновена зараза

Фуджицубо беше в сградата „Ръсел“ на Капитолийския хълм. Знаех, че е в кабинета на някой сенатор, но не ми пукаше. Набързо му обясних каква е ситуацията, като се опитвах да контролирам паниката си.

— Не може да бъде — каза той. — Сигурна ли си, че не е варицела или морбили?

— Не. Но независимо какво е, заболяването трябва да бъде изолирано, Джон. Не мога да изпратя трупа в моргата. Трябва да се справиш с положението.

Във Военния научноизследователски институт по заразни болести се намираше главната лаборатория на Програмата за биологична защита. Задачата й беше да предпазва гражданите от евентуална заплаха от биологична война. Освен това в Института се помещаваше лабораторията с най-високото ниво на секретност в страната.

— Не мога да го направя, освен ако не е терористичен акт — каза Фуджицубо. — С епидемиите се занимава Центърът за контрол и превенция на заболяванията. Трябва да разговаряш с тях.

— Ще го направя. Но съм убедена, че и там повечето служители също са в отпуск, заради което не можах да се свържа с теб веднага. Но те са в Атланта, а ти — в Мериленд, недалеч оттук, а аз трябва да измъкна този труп от острова колкото е възможно по-скоро.

Той не каза нищо.

— Надявам се, че греша — продължих аз, обливайки се в студена пот. — Но ако съм права и не вземем необходимите предпазни мерки…

— Ясно. По дяволите! В момента сме в основния си състав. Добре, дай ни няколко часа. Ще се обадя на Центъра. Кога за последен път си ваксинирана против едра шарка?

— Когато бях твърде млада, за да си спомням.

— Ще дойдеш тук заедно с трупа.

— Случаят е мой — казах аз, но много добре знаех какво има предвид Фуджицубо. Щяха да ме поставят под карантина. — Нека първо да изнесем жената от острова, после ще се тревожим за другото.

— Къде ще бъдеш?

— Къщата й се намира в центъра на града, близо до училището.

— Господи, какъв късмет. Имаш ли представа колко хора са били изложени на риск от зараза?

— Не. Виж какво. Наблизо има пролив. Ориентирайте се по него и по методистката църква. Камбанарията й е висока. Според картата има и друга църква, но тя няма камбанария. Има и писта за самолети, но колкото по-близо дойдете до къщата толкова по-добре, за да не пренасяме жената из целия град и да ни видят всички.

— Да. Не трябва да предизвикваме паника. — Той замълча за миг и с по-мек тон добави: — Добре ли си?

— Надявам се.

Усетих, че в очите ми бликват сълзи. Ръцете ми трепереха.

— Искам да се успокоиш. Отпусни се и престани да се тревожиш. Ще се погрижим за теб — каза той и затвори.

Имаше теоретична вероятност, че след всичките убийства и безумия, които бях видяла в кариерата си, накрая ще умра от някоя болест. Никога не знаех на какво се излагам, когато правя разрез на трупа, докосвам кръвта и дишам изпаренията му. Внимавах да не се порежа или убода, но имаше и други основания за безпокойство, освен хепатит и ХИВ. Непрекъснато откриваха нови вируси и често се питах дали някой ден болестите няма да спечелят войната срещу хората.