Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Вулгарен смях избухва на една съседна маса и Уилям се сгърчва от притеснение. Тенорът явно си почива — нима нещастният Ракъм ще бъде подложен на ново унижение, този път да служи за забавление на посетителите в „Камината“? Уилям хвърля око над тълпата около себе си и вижда хората, които се смеят. Но те седят гърбом към него, значи някой друг е станал повод за присмех.
— И какви са предпочитанията ви, сър? — пита една от проститутките с любезна усмивка, като че ли го пита как предпочита да пие чая си.
— Хайде, на мен можете да кажете. Можете да ми го кажете като в гатанка, аз ще разбера.
— Няма нужда — заявява тази, която седи най-близо до него. — По очите му познавам какво му се иска. — Заинтригувани, приятелките й се обръщат към нея. Тя прави пауза, за да изостри повече интереса им, като че ли е на сцената в някой мюзикхол, и казва гордо: — Става дума за една моя… дарба. Която пазя в тайна.
И трите се разсмиват — смеят се с отворена уста, невъзпитано, и само за мигове веселието им заприличва на истерия.
— Е, какво е това, дето го иска? — успява да каже едната през смях, но гадателката, разтърсвана от конвулсии, няма сила да отговори.
— Ха-ха-ха — ох… ох! — изтрива сълзите от очите си! — Ооох! Лошо момиче такова! Защо питаш? Тайната затова е тайна, нали, сър?
Уилям се сгърчва, а ушите му пламват отново.
— Не, наистина — мънка той. — Не виждам повод за такова веселие.
— Точно така, точно така, сър — казва момичето и за радост на приятелките си разиграва нова сценка — преструва се, че наднича в сърцето на Уилям, и отскача назад с преувеличен ужас от видяното. — О, не, сър! — ахва тя и прикрива уста с пръсти. — Май ще е по-добре да си чакате Шугър!
— Не й обръщайте внимание, сър — намесва се една от другите. — Тя си е такава, по цял ден дрънка глупости. Хайде сега, бъдете добро момче, защо не опитате с мен? — тя плъзва пръсти по гърлото си. — Няма да получите второкачествено обслужване, можете да ми вярвате. Не съм по-лоша от момичетата на госпожа Кастауей.
Уилям отново поглежда с копнеж към входната врата. Ако сега скочи от мястото си и побегне навън, дали всичко живо в „Камината“ няма да го сподири с подвиквалия и присмех?
— Хайде — подема едно от момичетата и скръства ръце на масата пред себе си, като излъчва (доколкото й е възможно с тесния моден корсет) гърди напред. — Разкажете ни за себе си, сър. — Закачливото й настроение се е стопило, тя се държи едва ли не почтително.
— Ще се опитам да позная — казва онази, която изглеждаше по-плаха.
— Писател сте.
Произволно подбраното определение зашеметява Уилям като плесник — или като милувка. Какво друго да стори, освен да погледне видимо впечатлен момичето и да каже „Да“?
— Интересен живот водите, а? — намесва се гадателката.
Сега и трите проститутки са много сериозни, като че ли искат да го обезщетят, задето засегнаха достойнството му.
— Пиша за някои от по-добрите месечни издания — уточнява Уилям.
— Критик съм — но пиша и романи.
— Брей! Кажете ни името на някоя ваша книга!
Уилям избира заглавието на една от многото книги, които възнамерява да напише един ден.
— „Победеният Мамон“ — заявява той.
Две от момичетата просто се усмихват в отговор, но по-плахото отваря и затваря уста като риба — явно се опитва да повтори сложното заглавие. Нито една от тях няма намерение да изтъкне, че в „Камината“ не можеш да се обърнеш от литературни критици и кандидат-писатели.
— Името ми е Хънт — продължава да импровизира Уилям. — Джордж У. Хънт.
Той се гърчи вътрешно от срам — като насекомо в сянката на бащиния си присмех, самозванец, лъжец. „Върви си у дома и научи нещо за цената на конската тор!“ обажда се заядливо един вътрешен глас, но една глътка бира го принуждава да млъкне.
Най-самоуверената от проститутките присвива замислено очи, сякаш е затруднена от някаква загадка.
— И така, господин Хънт иска Шугър — казва тя. — Само и единствено Шугър. Но защо, защо? Какво ли точно му се е прищяло на господин Хънт… а? Какво ще кажете?
Една от приятелките й отговаря незабавно.
— Сигурно ще говорят за книги.
— Брей.
— Излиза, че Джорджи си няма приятели-критици.
— Тъжна работа.
Обсаденият отвсякъде Ракъм се усмихва скръбно. Струва му се, че никой не е влизал в „Камината“ от много време насам.
— Хубаво е времето тези дни — започва ни в клин, ни в ръкав най-притеснителната от уличниците. — Никак не е зле за ноември.