Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Никак, ако си падаш по сняг и дъжд — мърмори една от другите, придърпва разсеяно гънките на полата си, така че тя щръква като планина от фин вълнен плат.
— Нашият господин Хънт има особени предпочитания, не забравяй.
— Готов ли сте за Коледа, сър?
— Защо не опитате да разопаковате някой подарък още сега, а?
Розовите пръсти си играят предизвикателно с края на някакъв шал, а Уилям отново е вперил поглед във вратата.
— Може пък да не дойде — казва най-смелата уличница. — Шугър, искам да кажа.
— Шшшт, не го дразни.
— С мен ще ти е по-добре, пиленце. И аз знам нещичко за литература. Всички големи писатели са минали през мен. Например Чарлз Дикенс.
— Че той не е ли мъртъв?
— Е, тази част от него, дето я смуках, хич не беше като на покойник.
— Дикенс умря преди пет години! Уф, че си проста!
— Той беше, казвам ви! При това не твърдя, че съм го правила миналата седмица, нали? — тя се усмихва трогателно. — Бях още почти дете.
Другите две се кискат. После, сякаш по някакво тайно взаимно разбирателство, стават съвсем сериозни и привеждат към него привлекателно наклонените си личица. Заприличват му на вчерашните фалшиви „близначки“ с още една добавка — като трето парче от сладкиша, което тъй или иначе не можеш да изядеш.
— Трите на обща цена — казва гадателката и облизва устни. — Какво ще кажеш?
— Ужас… — Ракъм започва да мънка, — ужасно изкусително, наистина. Но нали разбирате…
В същия миг вратата на „Камината“ се отваря и вътре влиза една жена. Заедно с нея в помещението нахлува глътка свеж въздух и звуци, които напомнят за лошото време отвън. Когато вратата се затваря, воят на вятърът секва като вик, задушен от притисната към устните ръка. Димната завеса се разделя за миг, след това се спуска отново, но вече има мирис на дъжд.
Жената е облечена изцяло в черно — не, в тъмнозелено. Или по-скоро в зелено, потъмняло от поройния дъжд. Раменете й са вир-вода, изхвръкналите ключици се очертават ясно под залепналия от влага корсаж, слабите й ръце са потънали в ръкави от зеленикав плат, наричан „хлорела“, целият напръскан с тъмни петна. Непопили дъждовни капки се виждат по семплата й шапка и по обикновената сива воалетка, спусната пред лицето й. Буйната й коса, която в момента не е огненочервена, а прелива от оранжево в черно, като гаснеща жарава, е доста разпиляна, от няколко измъкнали се къдрици кале вода.
За миг тя се отръсква раздразнено, като куче, после си възвръща невъзмутимостта. Обръща се към тезгяха и поздравява собственика на кръчмата. Думите й не се чуват от шума на разговорите. Тя повдига ръце, за да отметне назад воалетката. На гърба й острите лопатки се раздвижват под плата на роклята. Тя открива лицето си, все още непознато за Уилям. По целия й гръб има дълга мокра следа, заострена надолу — като език, или като връх на стрела, насочен към полите й.
— Коя е тази? — пита Уилям.
Трите уличници въздъхват почти едновременно.
— Това е тя, скъпи.
— На работа, господин Хънт. Приятно ви критикуване.
Шугър се е обърнала и се озърта из кръчмата, търсейки място, където да седне. Най-смелата от проститутките, гадателката, се изправя, маха с ръка и я кани да седне до Уилям.
— Шугър, мила! Насам! Запознайте се… господин Хънт.
Шугър се отправя без миг колебание към масата на Уилям, сякаш от самото начало е имала намерение да седне там. Въпреки че би трябвало да отговори на поздрава на другата уличница, тя не й обръща никакво внимание — погледът й е съсредоточен изцяло върху Ракъм. Седнала срещу него, на една ръка разстояние, тя оглежда спокойно Уилям с лешниковите си очи, които, както бе обещано в „Повече забавления“, наистина имат златисти отблясъци — поне на светлината в „Камината“.
— Добър вечер, господин Хънт — гласът й не е прекалено женствен, дори е малко хрипкав, но в него няма й следа от простонароден акцент. — Не бих искала да безпокоя нито вас, нито приятелките ви.
— Ние тъкмо си тръгвахме — отбелязва гадателката и става. Останалите също се изправят, сякаш окачени на невидими конци, които тя е дръпнала. — Ти му трябваш.
След това изказване трите събират изобилието от тафта и се оттеглят.
Не си правете труд дори да ги изпращате с поглед — те са личности без всякакво значение (няма ли отърваване от тях?), и вече не могат да ни бъдат от полза. Уилям се взира упорито в жената, заради която дойде тук, и не може да реши дали лицето й се отличава с дразнещо несъвършенство (прекалено широка уста, прекалено раздалечени очи, много суха кожа, лунички) или е най-хубавото женско лице, което е виждал. С всяка изминала секунда обаче се избистря окончателното му решение.