Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Ако на Бруно му хрумнеше да наеме друг убиец на баща си, писмата биха били достатъчна улика да се докаже вината на Бруно. Би могъл да му отмъсти за всичко, което му бе сторил. Но Бруно би му противопоставил лъжите си — и него щяха да го осъдят, че е подготвил убийството на Мириам. Не, беше само въпрос на време, докато Бруно намери друг. Ако само още мъничко можеше да удържи на заплахите му, всичко щеше да свърши и сънят му щеше да се възвърне. Мина му през ума, че ако го извършеше, не би използувал големия лугер, а малкия пистолет…
Гай се надигна от леглото — изпитваше болка, гняв и уплаха от току-що пронизалата го мисъл. „Сградата на «Шоу»“ — промълви на себе си, сякаш обявяваше следващата картина в пиеса, сякаш би могъл да се измъкне от нощните коловози и да се закрепи върху коловозите на деня. Сградата на „Шоу“. Всичко наоколо е затревено до стъпалата отзад, с изключение на настланата с чакъл алея, където не се налага да стъпваш… Прескочи четвъртото, прескочи третото, направи широка крачка най-горе. Звучи насечено, лесно ще го запомниш.
— Мистър Хейнс!
Гай се стресна и се поряза. Остави бръснача и тръгна, към телефона.
— Здравей, Гай. Готов ли си вече? — Толкова рано сутринта гласът звучеше похотливо и грозно като след нощни подвизи. — Или искаш още?
— Не можеш да ме уплашиш.
Бруно се разсмя.
Гай затвори разтреперан.
Ужасът от болезненото преживяване не го остави на мира целия ден. Страшно му се искаше да види Ан вечерта, копнееше за мига, когато ще я зърне на мястото на уговорената среща. Ала от друга страна, му се искаше да се лиши от присъствието й. Дълго се разхожда по Ривърсайд Драйв, за да се умори, но въпреки това спа зле, мъчиха го неприятни сънища. Мина му през ума, че щом подпише договора с „Шоу“, щом нещата тръгнат, всичко ще се промени.
Дъглас Фриър от компанията „Шоу“ му позвъни на другата сутрин, както бе обещал.
— Мистър Хейнс — започна той с бавен дрезгав глас, — получихме извънредно странно писмо по ваш адрес.
— Какво? Какво писмо?
— Във връзка с жена ви. Нямах представа… Да ви го прочета ли?
— Ако обичате.
— Да послужи където трябва: Сигурно ще ви заинтересува съобщението, че Гай Даниъл Хейнс, чиято съпруга бе убита през юни миналата година, е по-дълбоко замесен в престъплението, отколкото е известно на съда. Лицето, което ви пише, е добре осведомено, знае също така, че предстои преразглеждане на делото, при което ще излезе наяве действителното участие на Хейнс в престъплението. Уверен съм, че писмото е писано от луд, мистър Хейнс. Просто реших, че трябва да ви уведомя.
— Разбира се. — Майърс както винаги си работеше спокойно в ъгъла над чертожната дъска.
— Май чух за… трагедията миналата година. Няма вероятност делото да бъде преразглеждано, нали?
— Определено не. Поне аз не съм чул за такова нещо. — Ядоса се на смущението си. Мистър Фриър се интересуваше единствено дали няма да се явят пречки за работата му.
— Съжаляваме, че още не сме определили становището си по договора, мистър Хейнс.
Компанията за недвижими имоти „Шоу“ изчака до следващата сутрин, преди да му съобщи решението си: проектите му не били съвсем задоволителни. Всъщност предпочели да възложат работата на друг архитект.
Въпросът бе откъде Бруно бе разбрал за тази поръчка. Възможни бяха няколко обяснения. Може би бе разбрал от вестниците — Бруно следеше внимателно архитектурните новини — или може би бе попаднал по телефона на Майърс и Майърс бе изтърсил новината, когато Гай не е бил в кантората. Отново погледна Майърс. Дали бе говорил с Бруно по телефона? Сама по себе си тази възможност криеше нещо зловещо.
Залови се да преценява последствията — сега, когато поръчката вече нямаше да му бъде възложена. Нямаше да получи парите, които разчиташе да получи до лятото. Нито престижа, престижа пред семейство Фокнър. Дори за миг не му мина през ум — и това бе една от причините за болката му, — че е смазан от рухването на един творчески замисъл.
Бе само въпрос на време, докато Бруно информира следващия и по-следващия клиент. Нали го бе заплашил, че ще съсипе кариерата му? Ами живота му с Ан? Мисълта за Ан го прониза като нож. Сякаш за дълго забравяше, че я обича. Нещо ставаше помежду им, не знаеше точно какво. Усещаше пагубното въздействие на Бруно върху смелостта му да обича. Вече и най-дребното нещо засилваше безпокойствата му — от факта, че е забравил къде е дал най-хубавите си обувки за поправка, до къщата в Олтън, която сега вече му се струваше, че не е по силите им и вероятно нямаше да могат да довършат.