Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
В кантората Майърс се занимаваше с обичайната си чертожна работа, а Гай изобщо не го търсеха по телефона. Веднъж си помисли, че дори Бруно не се обажда, понеже иска той да се почувствува толкова потиснат, та да му се зарадва, когато се обади. Отвратен от себе си, по обяд отиде да изпие няколко мартинита в един бар на Медисън Авеню. Бяха се уговорили да обядват с Ан, но тя се обади да каже, че няма да дойде. Гай не можеше дори да си спомни причината. Обаждането и не бе съвсем хладно, ала според него не бе обяснила убедително защо няма да обядват заедно. Положително не му бе споменала, че отива да купи нещо за къщата, инак би го запомнил. Впрочем би ли го запомнил? Или пък му връщаше за това, че не бе отишъл да обядва със семейството й предната неделя — толкова уморен и потиснат се чувствуваше. Сякаш без да го признават, се бяха впуснали в безмълвен спор. Чувствуваше се твърде нещастен, за да й се натрапва напоследък, а потърсеше ли я, тя се правеше на много заета. Бе заета с подготовката около къщата, бе заета в този спор с него. Безсмислена работа. Изобщо всичко на този свят беше безсмислено — единственото, което имаше смисъл, бе да се отърве от Бруно. Безсмислени бяха и средствата за постигането на тази цел. Безсмислен би бил и съдебният процес, който би последвал.
Запали цигара — и видя, че не е допушил предишната. Засмука и двете, прегърбен над лъскавата черна масичка. Сякаш се виждаше в огледало с двете цигари в ръце. Какво правеше тук в 1,15 по пладне, пред третото си мартини, с все по-размътена глава, все по-неспособен да работи — ако изобщо имаше някаква работа? Гай Хейнс, който обичаше Ан, който бе създал „Палмира“? Дори не му стигаше смелост да запрати в ъгъла чашата с мартини. Подвижни пясъци. Ами ако затънеше в тях, ако наистина убиеше вместо Бруно? По думите на Бруно би било толкова лесно, когато в къщата няма друг освен стария Бруно и иконома — пък и Гай вече познаваше тази къща по-добре от родния си дом в Меткалф. Би могъл да остави и улики срещу Бруно — лугера в стаята, да речем. Върху тази мисъл се съсредоточи цялото му внимание. Юмруците му инстинктивно се свиха, а после изпита срам при вида на безсилно стиснатите длани. Не биваше да позволява на ума си да се отклонява в тази посока. Нали Бруно искаше точно това.
Намокри носната си кърпа в чашата с вода и освежи лицето си. Порязаното го засмъдя. Погледна се в страничното огледало. Отстрани на леко вдлъбнатата му брадичка бе потекла тънка струйка кръв. Прииска му се да замахне с юмрук срещу брадичката в огледалото. Рязко се изправи и се запъти да плати сметката си.
Ала след като се бе отклонил веднъж, умът му отново с лекота се отправи в същата посока. През безсънните нощи разиграваше убийството и това му действуваше като успокоително. Всъщност извършваше не убийство, а действие, с което се отърваваше от Бруно, сякаш с нож изрязваше злокачествено образование. В мрака бащата на Бруно не бе човек, а предмет, както и той самият не бе човек, а сила. Разиграването — да си представя как оставя лугера в стаята, как проследява пътя на Бруно към присъдата и смъртта — бе нещо като катарзис за Гай.
Бруно му изпрати портфейл от крокодилска кожа със златни краища и инициалите Г. Д. Х. от вътрешната страна. В бележката пишеше: „Реших, че е подходящ за теб, Гай. Да не загрубяваме, моля те. Аз много държа на теб. Винаги твой, Бруно.“ Неволно понечи да го хвърли в една кофа за смет, после го пъхна в джоба си. Мразеше да изхвърля красиви предмети. Щеше да измисли какво да прави с този.
Същата сутрин отказа да вземе участие в едно предаване по радиото. Не бе в състояние да работи и го знаеше. Защо ли изобщо ходеше на работа? На драго сърце би удавил дните и особено нощите си в пиянство. Загледа се в ръката си, която машинално въртеше кутийката с компаса върху бюрото. Някога някой му бе казал, че има ръце на монах капуцин. Тим О’Флеърти в Чикаго. Бяха седнали да хапнат спагети в апартамента на Тим в сутерена, говореха за Корбюзие и за сякаш вроденото красноречие на архитектите — естествен спътник на професията, — и какъв късмет е това, защото, за да се наложиш, трябва да умееш да се изразяваш. Ала всичко бе възможно в онези времена, нищо, че Мириам го тормозеше — това бе просто поредната открита, ободряваща битка, която предстоеше и му се струваше почтена независимо от трудностите. Започна да върти компаса в ръцете си, плъзгаше пръсти надолу и го обръщаше, докато не му дойде наум, че може би дразни Майърс, и престана.