Евангелието на Луцифер

— Ами вие? — попита Хилтс.

— Трябва да се видя с един хора в Италия, но не се съмнявам, че ще се срещнем отново преди края на тази история. Оглеждайте се за мен. — Той се усмихна отново, вдигна стъклото и потегли.

Хилтс и Фин се обърнаха, прекосиха широкия тротоар и влязоха в модерния терминал с ниски сводове. Купиха си два билета първа класа за следващия експрес до Париж — чисто нов двуетажен Ти Джи Ви Дуплекс с големи самолетни седалки, много място да си опънеш краката и максимална скорост от почти триста километра в час. Качиха се на влака, намериха местата си и се настаниха за сравнително краткото пътуване. Дотук не бяха забелязали нищо подозрително, но без паспорти и с фалшивите документи се чувстваха уязвими. Влакът беше препълнен, предимно с туристи от различни националности на път към Париж и никой не им обръщаше внимание. Влакът плавно потегли от гарата точно по разписание и малко след това набра скорост, докато профучаваше през крайните квартали на големия град. И двамата не бяха продумали от раздялата със Симпсън на входа на гарата.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Хилтс.

Беше седнал до пътеката, преотстъпвайки мястото до прозореца на Фин.

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Не, не съм жадна — поклати глава Фин. — По-късно може би.

— Да, може би по-късно — повтори неловко Хилтс. — Какво знаеш за този тип, Симпсън? — попита след известно време.

— Не много. Дойде в стаята ми в Кайро. Каза, че е познавал баща ми. Предупреди ме за Адамсън. — Тя замълча. — Спомена, че познавал Вергадора от едно време. — Фин млъкна отново. Влакът се наклони и лекичко завибрира, когато излезе на открито и продължи да набира скорост. — Знам, че ни спаси от големи неприятности снощи. Уреди ни паспорти. Неща, с които сами нямаше да можем да се оправим.

— Нещо като ангел хранител?

— Не съм съвсем сигурна.

— Питала ли си се какво цели?

— Да.

— И?

— Не мога да ти отговоря, защото не знам. Знам само какво е направил дотук.

Хилтс се замисли, загледан в раираната дамаска и сгъваемата масичка на мястото срещу него.

— Питала ли си се, докато гледаш някой криминален сериал или четеш книга, защо просто не извикат ченгетата?

— Разбира се — отвърна Фин. — Това е като филм на ужасите, в който момичето слиза в тъмното мазе и всички, освен нея знаят, че трябва да си плюе на петите и да бяга.

— Но ако го стори, филмът ще свърши на мига — съгласи се Хилтс. — Ето на това място сме ние. Тук филмът би трябвало да свърши, защото ако имахме капка разум в главите, щяхме да отърчим при ченгетата.

— Но не можем. Търсят ни за убийството на Вергадора.

— А нашият ангел пазител, твоят приятел господин Симпсън, който все изниква отнякъде, ни помага да им се измъкнем.

— Накъде биеш?

— Той се грижи филмът да продължи.

— Е, и?

— Защо? — попита Хилтс. — Освен ако не иска да продължим да търсим Дево. — След малко додаде: — Или освен ако не ни води към някакъв капан.