Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Така и предполагах. Ще съжалявам, ако не съм тук, когато това се случи. — Той замълча за миг. — Няма да служа на Алмалик от Картада. Не ми харесва онова, което направи във Фезана. Няма да му служа нито там, нито никъде.
Фезана.
При споменаването на това име няколко души кимнаха, вперили поглед в своя снажен, горд крал. Явно започваха да осъзнават за какво става дума. В края на краищата Рамиро не беше нито адвокат, нито свещеник и бъдещето можеше да донесе и други развлечения, не толкова невинни като лова.
— Приемам клетвата ви — заяви кралят. — Никога не сме имали причина да се съмняваме в честта ви, сер Родриго. Нямаме причина и сега.
— Благодарен съм ви за това — отвърна Капитана. Невъзможно беше да се разбере дали се надсмива. — Но аз също имам една молба.
— Каква?
— Искам граф Гонзалес да се закълне пред бога да защитава семейството и имота ми, сякаш са негови собствени, докато ме няма тук. Това ми е напълно достатъчно. Не е нужно да гарантира с живота си. Светът е опасно място, а може да стане и още по-опасно. Случи ли се нещастие с някой Белмонте, и за Валедо ще настанат тежки времена — страната ще трябва да се лиши от конетабъла си. На мене ми стига и честната му дума, ако това задоволява краля.
Докато говореше, той гледаше конетабъла, който беше видимо изненадан.
— Защо? — тихо попита де Рада.
Много личен въпрос, зададен пред толкова хора. Двамата мъже за пръв път се погледнаха в очите.
— Мисля, че току-що ви казах. Не е толкова трудно да се сети човек. Валедо има много врагове. Така животът ви е заложен на карта. Някой може да се опита да удари кралството чрез моето семейство. Не бих искал кралят да настоява да гарантирате с живота си точно по тази причина. Мисля, че това ги излага на още по-голям риск. И не е нужно да ви харесвам, де Рада, за да вярвам на думата ви.
— Въпреки случилото се с брат ми?
Капитана сви рамене.
— Него Джад ще го съди.
Това не беше отговор, но в него се съдържаше много. В настъпилата тишина ясно се чуваше чуруликането на птиците в околните дървета. Конетабълът вдигна ръка и направи същия знак като Родриго преди малко.
— Пред Джад и пред моя господар, краля на Валедо, както и пред всички присъстващи, се заклевам, че семейството на Родриго Белмонте ще бъде като мое до деня, в който той се върне от изгнание. Кълна се в честта си и в честта на предците си.
Звучният му глас изпълни поляната и отекна сред дърветата.
Двамата мъже се обърнаха към краля. Той ги гледаше изправен, без усмивка.
— Не съм свикнал засегнатите страни да променят заповедите ми — продума Рамиро.
— Само вие можете да го направите — отвърна Родриго. — Ние просто предлагаме друго решение, което кралят може да приеме или да отхвърли.
Рамиро се усмихна на човека, когото току-що беше осъдил на изгнание.
— Така да бъде — каза той. — Приемаме клетвите ви. Двамата мъже се поклониха. Родриго се изправи и се обърна към краля:
— А сега, ваше величество, разрешете ми да се оттегля. Трябва да се приготвя за път, колкото и да ми се иска да продължа лова с вас.
— Почакайте — каза кралят. — Къде ще отидете?
За пръв път в гласа му се прокрадна сянка на съмнение.
Широката усмивка на Родриго беше искрена и открита.
— Нямам никаква представа — заяви той. — Но накъдето и да тръгна, ще трябва най-напред да се отбия да успокоя една слаба и уплашена жена.
Усмивката му помръкна.
— Молете се за мене — каза Капитана на Валедо и се обърна да поеме юздите от коняря. Миг по-късно се отдалечи по същия път, по който бяха дошли.
Инес, кралицата на Валедо, стискаше в ръце изтъркан слънчев диск и с набожно притворени очи слушаше любимия си духовник, който й четеше от Книгата на Синовете на Джад. Той тъкмо беше стигнал до мястото, където се описваше краят на света, когато пристигна един от хората на краля и съобщи, че негово величество скоро ще посети нейно величество.
Кралицата малко виновно предложи на религиозния си наставник да приключат с четенето. За него тези посещения не бяха нещо ново и човекът остави книгата настрана, като преди това си отбеляза докъде е стигнал. С въздишка и многозначителен поглед той се поклони и се оттегли от покоите на кралицата през една врата в дъното. Всички знаеха, че крал Рамиро не беше от най-ревностните вярващи и всички усилия на кралицата, която от години се опитваше да му повлияе, отиваха напразно.