Сянката на койота

— Да му дадем ли бакшиш? — прошепна Ото.

— След като свършим — отговори Сидни.

— Ще залагаме ли? Мястото е толкова прекрасно, че си заслужава.

— Спокойно. Виктор Уотсън се е погрижил за всичко. Представи си какво би било да работиш за човек като него.

— Представи си какво би било да живееш тук. На всяка цена трябва да си намеря богата мадама.

Мъжът, който чакаше на първа площадка, беше около шестдесет и пет годишен, по-дебел от Ото Стрингър, но висок само метър шестдесет и пет. Носеше шапка за голф с клепнала периферия, стигаща до ушите му, и очила с пластмасови рамки, които непрекъснато се смъкваха на носа му. Пушеше пура, по-голяма от тридесет и пет сантиметров клон.

— Вие трябва да сте господин Гилденщерн — каза Ото и протегна ръка.

— Не, Розенкранц — отговори човекът. — Приятно ми е да се запознаем, момчета.

— Той е Сидни Блекпул, а аз — Ото Стрингър. Благодаря, че ни разрешихте да поиграем.

— Радвам се да направя услуга на приятели на Виктор Уотсън. Наричайте ме Арчи. Колко игри ще изиграем?

— Ами, тридесет би трябвало да свършат работа — отговори Ото.

— Последният, който ми каза това, ме скъса от бой. Затова ви давам петнадесет. Искате ли да заложим по двадесет долара?

— Добре — съгласи се Сидни. — Да започваме, Арчи.

Докато Розенкранц се подготвяше за първия удар, Ото почувства засилваща се паника и прошепна на партньора си:

— Имаме ли пачка от онези с лика на президента Маккинли? В Грифит Парк никога не сме залагали повече от два долара.

— Имаме пари, не се притеснявай — успокои го Сидни.

В същия момент, с две електрически колички пристигна смесена четворка. Едната количка беше китайска червена. Мъжът, който шофираше, беше по-възрастен и от Джордж Бърнс15, а момичетата във велурено облекло — по-млади от Брук Шийлдс. Ото усети, че осем очи са вторачени в него. Неодобрителни погледи. Сякаш знаеха, че е бездарен играч от Грифит Парк.

После се чу звук, който му напомни за ръката на самоанеца, стоварваща се върху черепа му. Дъртият дебелак! Шибаната топка прелетя двеста и двадесет метра. Право в целта.

— Да ти платим ли сега и да уредим сметката? — попита Сидни и нагласи топката върху купчината пясък на земята.

— Прекрасен удар — отбеляза Арчи, пафкайки хаванската си пура.

Ото постоянно поглеждаше към клуба. Знаеше, че там сигурно има петдесет човека, които наблюдават през тъмните стъкла. Затаи дъх за двадесет секунди, после го изпусна. Раздвижи пръстите, ръцете и мускулите си и се отпусна. Не се притесняваше, когато играеше в Грифит Парк, но тук беше съвсем различно.

Сидни удари топката толкова силно, колкото Арчи Розенкранц и тъй като беше по-млад и подвижен, я изпрати на петнадесет метра повече. Топката спря от дясната страна на окосената част между дупките.