Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Знаете ли кой виси там? Пубертетите и морските пехотинци от Туенти-найн Палмс. Тези мъжествени момчета, които по цял ден учат как да хвърлят напалм върху оризищата и да убиват с голи ръце, идват в Палм Спрингс през почивните дни. Нямат нито коси, нито пари. На претъпканите им шевролети камаро се веят бунтовнически знамена, а от джобовете им стърчат кутии с бира. Нямат какво да правят и само се бият. Мислите ли, че Джак би обикалял улиците с такива хора?
— Пиеше ли много?
— Колкото всеки колежанин.
— Употребяваше ли наркотици?
— Сигурен съм, че е опитвал марихуана. Не мисля, че употребяваше кокаин, но трябва да ви кажа, че това е най-разпространеният наркотик в Палм Спрингс. Нощем виждам как сервитьорите и сервитьорките тичат към тоалетните, за да смъркат белия прах, който струва сто и двадесет долара грама.
В същия миг сервитьорката на коктейли дойде със сметката на Ото. Той огледа похотливо вдлъбнатината между гърдите й, подписа чека и написа на салфетката: „Моля ви, помогнете ми да избягам! Заложник съм на ужасно скучни хора! Богат съм!“.
Тя се изкикоти и му благодари за тридесетпроцентовия бакшиш, след което елегантно се понесе към залата за коктейли.
— Трудно е да се повярва, че съм достатъчно стар, за да й бъда баща — въздъхна Ото. — Може да не преживея рождения си ден.
— Мисля, че е време да си лягаме — каза Сидни.
— Толкова рано? — учуди се Харлан. — Мога да разговарям часове наред.
— Искам да ми се обадиш, ако се сетиш за нещо друго по случая „Уотсън“ — добави Сидни. — Опитай да си спомниш дали не е говорил за някое момиче, което е срещнал тук. Водеше ли приятели в къщата?
— Не, и откакто аз работя за семейството.
— Е, мисля, че засега това е всичко. Ще видим…
Изведнъж споменаването на сините очи на Пол Нюман преди малко задейства нещо в главата на Сидни. Да, Пол Нюман имаше син, с когото бяха в бурни отношения. Той бе загубил този син. Пол Нюман знаеше онова, което Виктор Уотсън и Сидни Блекпул знаеха — за взаимоотношенията между бащи и синове.
— Нещо не е наред ли? — попита Харлан.
— Замислих се за един човек… Нищо. Ще платя таксито ти.
— Господи, искаше ми се да не се прибирам толкова рано. Тъкмо се бях… О, боже!
— Какво има?
— Погледнете!
В ресторанта влязоха трима мъже. Поговориха със салонния управител, който се ухили широко и ги заведе до маса в ъгъла.
Възрастта на единия не можеше да се определи. Косата му беше накъдрена и къносана, а прозрачната му кожа беше толкова опъната на скулите и около устата, че едва се усмихваше. Беше издокаран като Оскар Уайлд и носеше карамфил на ревера. Придружаваха го двама красиви японци, облечени в еднакви червени сака, бели панталони и червени мокасини. Не носеха чорапи.
— Знаете ли кой е онзи? — прошепна Харлан. — Господи, откакто Бети Форд си направи пластична операция, всички идват в Палм Спрингс да ги постегнат! Погледнете какво са направили с него! Последния път, когато го видях, торбичките под очите му бяха огромни. Това е Луи Вютон!
— Кой е той? — заинтересува се Ото.
— И онези дребосъци. Нарича ги свои адютанти. И още как! Отдалеч познавам масажистите. Някой ден той ще учи на разврат онези малки бомбардировачи на пристанища.
— Кой е той? — повтори въпроса си Ото.
— Последният от известно германско семейство, поддържало бойната мощ на Хитлер. Във фабриките на баща му са бесели работници, ако производството не било в норма. През 1939 година семейството му било влиятелно като това на Ротшилд. А сега прекарва живота си по бикини.
— Сякаш е излязъл от филм на Винсънт Прайс — отбеляза Ото.
— В Палм Спрингс можеш да видиш целия свят — гордо заяви Харлан. — Господа, този човек е живо доказателство за замисъла, вложен във Вселената. От Бисмарк до епохата на близалките — всичко в рамките на едно поколение. Така свършват династиите — не с трясък, а с кикот.
10.
Стената
За пореден път Сидни Блекпул проспа пиянския час. Знаеше, че не го заслужава след всичко онова, което бяха консумирали в ресторанта. Реши, че сигурно се дължи на пустинния въздух. Беше истинско чудо, че избегна пиянските ужаси — часовете, когато е по-трудно от обикновено да разбереш кое е действителност и кое фантазия. Вратата на съседната стая беше затворена, но хъркането на Ото се чуваше ясно. Сидни се изкъпа, избръсна се и реши да се разходи с колата, за да види как изглежда пустинята на зазоряване.