Спомен за светлина

- И това беше краят - отрони седналата до стената Певара.

Андрол усещаше чувствата й. Седяха в склада, където бяха надвили мъжете на Таим, и чакаха Имарин, който твърдеше, че може да накара Добсер да проговори. Самият Андрол нямаше много опит в разпитването. Миризмата на зърно се беше сменила с воня на гранясало. Разваляше се внезапно понякога.

Певара беше затихнала, външно, както и вътрешно, след като бе разказала за убийството на семейството й от техни отдавнашни приятели.

- Още ги мразя - каза тя. - Мога да мисля за семейството си без болка, но Мраколюбците… _мразя_ ги. Поне имам някакво възмездие, след като Тъмния определено не ги защити. Прекараха целия си живот като негови следовници, надявайки се за място в новия му свят, но Последната битка идва много след тяхната смърт. Предполагам, че живите няма да са по-добре. Щом спечелим Последната битка, ще имаме душите им. Надявам се наказанието им да е дълго.

- Сигурна ли си, че ще спечелим? - попита Андрол.

- Разбира се, че ще спечелим. Това не е под въпрос, Андрол. Не можем да си позволим да се съмняваме.

Той кимна.

- Права си. Продължи.

- Няма повече за разказване. Странно, че го разказах след всичките тези години. Дълго не можех да говоря за това.

В стаята се възцари тишина. Добсер висеше във връзките си, с лице към стената и с уши, запушени от сплитове на Певара. Другите двама все още бяха в безсъзнание. Андрол ги беше ударил здраво и смяташе да се погрижи да не се събудят скоро.

Певара ги беше заслонила, но не беше възможно да поддържа три щита едновременно, ако мъжете се събудеха и се опитаха да се освободят. Айез Седай обикновено използваха повече от една жена, за да задържат един мъж. Трима щеше да е невъзможно за която и да е преливаща, силна или не. Можеше да затегне краищата на щитовете, но Таим бе наредил на Аша’ман да се упражняват как да се измъкват от затегнат щит.

Да, най-добре беше да се погрижи другите двама да не се събудят. Колкото и полезно да беше просто да им пререже гърлата, нямаше да го понесе. Вместо това изпрати тънка нишка от Дух и Въздух, за да докосне клепачите им. Наложи се да прибегне до единичен сплит, и то слаб, но успя да докосне с него всяко око. Ако клепачите се открехнеха съвсем леко, щеше да го разбере. Това трябваше да е достатъчно.

Все още мислеше за семейството си. Беше казала истината - мразеше Мраколюбците. Всички. Беше умерена, сдържана омраза, но все пак силна дори след всичките тези години.

Андрол го беше подозирал у тази жена, която обикновено изглеждаше усмихната. Можеше да усети болката й. И, странно… чувстваше се самотна.