Златото на Кивира

Тя го подаде на Слоун, която любопитно я наблюдаваше.

— Блестяща идентификация! — с искрено възхищение каза другата жена, взе върха и внимателно го постави обратно в пясъка. — Може би в края на краищата трябва да си остане тук.

Арагон се усмихна.

— Винаги е по-добре да оставиш нещо в естествената му среда, отколкото да го заключиш в мазето на някой музей.

Тримата замълчаха и се загледаха в гаснещите пламъци.

— Радвам се, че ме подкрепи — обърна се към антрополога Нора.

— Може би отдавна трябваше да го направя. — Той замълча за миг. — Какви са намеренията ти за него?

— За Блек ли? — Нора се замисли. — Засега никакви.

Арагон кимна с глава.

— Отдавна го познавам и винаги е бил надут. Основателно — в страната няма по-добър хронолог от него. Но никога не съм забелязвал тази негова страна. Струва ми се, че е страх. Някои хора изпадат в психологически срив, когато напуснат цивилизацията, телефоните, болниците, колите, електричеството.

— И аз си мислех същото — съгласи се Нора. — Ако е така, щом устроим лагера и установим връзка с външния свят, той ще се успокои.

— Сигурно. Но може и да не стане така.

Отново настъпи мълчание.

— Е? — накрая се обади Слоун.

— Какво?

— Изгубихме ли се? — внимателно попита тя.

Нора въздъхна.

— Не знам. Предполагам, че утре ще разберем.

Арагон изсумтя.

— Ако това наистина е път на анасазите, не прилича на — никой друг. Сякаш са искали да изтрият всяка следа от съществуването му. — Той поклати глава. — Усещам в него мрак и злоба.