Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Може ли да си взема чаша кафе, преди да започнем?
— Не. В лабораторията е забранено внасянето на храна и напитки. Утре елате рано и пийте кафе в служебния стол. И това ми напомня още нещо. — Тя посочи с палец най-близкото кошче за боклук.
— Какво?
— Дъвката. Хвърлете я там, моля.
— Не може ли просто да я залепя под бюрото?
Без да се усмихва, Роулинг поклати глава. Скип се наведе и изплю дъвката си.
Жената му подаде кутия с ръкавици за еднократна употреба.
— Сложете си ги.
Тя също си сложи ръкавици, постави първия чувал с артефакти помежду им и внимателно го разпечата. Обзет от любопитство, въпреки волята си Скип надникна вътре. Фрагментите бяха с най-различни мотиви и цветове. Някои бяха съвсем изтъркани, други изглеждаха почти нови. Някои чирепи бяха надраскани или почернели от дим. Едни бяха прекалено малки, за да се определи ясно орнаментацията им, а други — достатъчно големи, за да се различат мотивите: вълнообразни линии, редове от ромбове, успоредни зигзаги. С баща му бяха колекционирали подобни фрагменти. Като малък му харесваше. Вече не.
Лаборантката извади един фрагмент от чувала.
— Това е Кортес, черно върху бяло. — Тя предпазливо го постави на масата и отново бръкна в чувала, за да вземе следващия чиреп. — А това е Кайента, черно върху бяло. Обърнете внимание на разликите.
Роулинг прибра фрагментите в две прозрачни пластмасови кутии, после извади трети от чувала.
— Какво е това?
Скип внимателно го разгледа.
— Прилича на първия, който извадихте. Кортес.
— Вярно. — Тя го прибра в първата кутия и извади друг фрагмент. — А това?
— Като втория. Кайента.
— Отлично! — Лаборантката прибра фрагмента във втората кутия и извади пети образец от чувала. — Ами това? — Устните й се свиха в едва забележима ирония, неясно предизвикателство. Чирепът приличаше на втория, но не съвсем. Скип отвори уста да каже „Кайента“, но пак я затвори, втренчи се и затършува надълбоко в спомените си.
— Чуска, широколентова? — попита младият мъж.
Последва мълчание и Роулинг за миг изгуби самоувереността си.
— Откъде, за Бога…
— Баща ми обичаше керамиката — малко стеснително отвърна Скип.
— Това много ще ни помогне — вече с по-топъл глас каза лаборантката. — Може пък Нора да е била права. Както и да е, тук ще откриете всевъзможни хубави неща: керамика от Сибола, полихромни фрагменти тип Сейнт Джон, могольонска кафява керамика, керамика тип Макелмо. Вижте. — Тя се пресегна и придърпа ламиниран лист. — Тук са показани образци от двайсет и петте стила, които има вероятност да откриете в Клисурата Пондероса. Разделяйте ги по стилове и оставяйте съмнителните фрагменти настрани. Аз ще се върна след час и ще видя докъде сте стигнал.
Скип я проследи с поглед, после дълбоко въздъхна и насочи вниманието си към натъпкания догоре чувал. Отначало работата изглеждаше досадна и объркана и купчината със съмнителни фрагменти нарастваше. После обаче неусетно стана по-уверен в определянето на стиловете: формата, състоянието, дори съставът на фрагментите бяха почти толкова показателни, колкото самият мотив. В главата му изплуваха носталгични спомени за дълги следобеди с баща му, прекарани в разглеждане на руините в пустинята. И после вкъщи, надвесени над монографии, подреждаха и лепяха фрагментите върху парчета картон. Зачуди се къде са отишли всичките им усърдно събирани колекции.
В лабораторията цареше тишина, като се изключи потракването по клавиатурата на младия лаборант в отсрещния ъгъл, Скип се сепна, когато усети ръка на рамото си.
— Е? — попита Роулинг. — Как върви?
— Мина ли вече един час? — попита той, поизправи гръб и си погледна часовника. От главоболието му нямаше и следа.
— Горе-долу. — Лаборантката се вторачи в кутиите. — Мили Боже, та вие вече сте сортирал два чувала!
— Това прави ли ме любимец на учителката? — попита Скип и заразтрива тила си. В далечината чу почукване на вратата.
— Нека първо проверя колко грешки сте допуснал — отвърна тя.
Изведнъж от отсрещния край на стаята изкънтя висок треперещ глас.
— Скип Кели? Някой тук казва ли се Скип Кели?
Той вдигна поглед. Беше младият лаборант. Изглеждаше извънредно нервен. И Скип видя причината за нервността му: едър мъж в синя униформа. Той се приближи, като леко подрънкваше с оръжието, палката и белезниците на колана си, после спря, постави ръце на хълбоците си и леко се усмихна. В лабораторията се бе спуснала пълна тишина.