Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Честно казано, изобщо не ми пука за конете — обади се от отсрещната страна на огъня Блек. — Чудя се кога ще умрем от жажда ние.
Каубоят се обърна към него. Отраженията на пламъците играеха по лицето му.
— Може да не ти е ясно, обаче ако конете умрат, умираме и ние. Съвсем просто е.
Нора погледна Блек. На светлината на огъня лицето му изглеждаше изпито, в очите му се долавяха зачатъци на паника.
— Всичко наред ли е, Аарън? — попита тя.
— Ти каза, че утре ще стигнем до Кивира — дрезгаво отвърна ученият.
— Това беше само предвиждане. Отнема ни повече време, отколкото очаквах.
— Глупости! — изсумтя Блек. — Цял следобед те гледам как се бориш с картите и се мъчиш да накараш оня безполезен компютър да заработи. Според мен сме се изгубили.
— Не сме — възрази Нора.
Блек се отпусна назад и повиши глас.
— Това окуражително ли трябваше да е? И къде е този път? Вчера го видяхме. Евентуално. Обаче сега го няма.
И по-рано бе виждала такава реакция към пустинята. Не беше приятно.
— Мога да кажа само, че ще стигнем — навярно утре, най-късно вдругиден.
— Навярно! — презрително повтори археологът и се плесна с длани по коленете. — Навярно!
На мъждукащата светлина Нора обходи с поглед останалите от експедицията. Всички бяха мръсни поради липсата на вода и зле изподрани от гъстите храсти. Единствено Слоун, която замислено процеждаше пясък през пръстите си, и както обикновено разсеяният Арагон не изглеждаха загрижени. Холройд се взираше в огъня, за пръв път без книга до себе си. Косата на Смитбак беше по-чорлава от всякога, костеливите му колене бяха покрити с мръсотия. По-рано следобед журналистът красноречиво и надълго се бе оплаквал, че ако бил създал човека да язди кон, Бог трябвало да постави шезлонг върху гърба на животното. Не го успокояваше дори фактът, че апатичният Мухогъз се бе отказал от опитите си да го ухапе.
Групата имаше отчаян вид и не беше за вярване, че промяната е станала за по-малко от две денонощия тежък път. „Господи, щом те изглеждат така, как ли изглеждам аз?“ — помисли си Нора.
— Разбирам, че всички сте загрижени — бавно каза тя. — Правя каквото мога. Ако някой от вас има градивни идеи, с удоволствие ще ги изслушам.
— Изходът е да продължаваме напред — тихо, но разпалено отвърна Арагон. — И да престанем да мрънкаме. Човекът на двайсетия век не е свикнал с истински физически трудности. Хората, които са обитавали тези каньони, ежедневно са понасяли такава жажда и зной, без да се оплакват. — Той плъзна тъмните си иронични очи по насядалите около огъня членове на експедицията.
— Виж, сега се почувствах по-добре — рече Блек. — Пък аз си мислех, че страдам от жажда.
Арагон впери поглед в него.
— Вие страдате повече от необособяване на личността, отколкото от жажда, доктор Блек.
Онемял от гняв, археологът се обърна към него. После се изправи с треперещи крака и безмълвно се запъти към палатката си.
Нора го проследи с поглед. „Какво става тук?“ Нещо, което изглеждаше толкова просто на хартия — пътят на анасазите, описанията в писмото от баща й, — в действителност безнадеждно се усложняваше. И щеше да става все по-лошо: ако се бе ориентирала вярно, следобед на другия ден щяха да стигнат до Дяволския гръбнак — високото било, отделящо тази система каньони от още по-далечната и усамотена система, в която беше скрита Кивира. На картата хребетът изглеждаше непроходим. И все пак баща й го бе изкачил. „Защо не е оставил знаци?“ Ала още докато си задаваше този въпрос, знаеше отговора: защото беше искал да запази Кивира в тайна. За пръв път разбираше, че неяснотата на писмото му е била преднамерена.
Групата започна да се разпръсква. Останаха само неспокойно задрямалият Смитбак и замислено загледаният в огъня Арагон. Нора долови движение и след миг Слоун седна до нея.
— Това място не е чак толкова кофти — каза тя. — Виж какво забелязах току-що.
От пясъка стърчеше съвършен връх на стрела, отцепен от снежнобял ахат, осеян с червени точици.
Нора го вдигна с огромна предпазливост и внимателно го разгледа на светлината на огъня.
— Те са били влюбени в красотата. Поразително, нали? Винаги са избирали най-прекрасните материали за каменните си сечива. Това е ахат от Лобо Меса, една скала в Ню Мексико на близо петстотин километра югоизточно оттук. Само си помисли с колко далечни земи са били готови да търгуват, за да си осигурят такава суровина.