Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Тя се обърна към Холройд и Смитбак.
— Мисля, че двете със Слоун първи трябва да разгледаме обекта. Нали нямате нищо против да останете тук за няколко минути?
— Само ако обещаеш да не откриваш нищо — отвърна журналистът.
Нора свали капачето на фотоапарата, предпазливо мина покрай фасадата и снима сградата. Въпреки че опитът на Слоун с големия фотоапарат графлекс я правеше официален фотограф на експедицията, Нора обичаше да документира сама всички обекти, които проучваше.
Тя спря и внимателно се втренчи в покритата с мазилка стена. На едно място видя отпечатъци от дланите на човека, който беше замазал стената, и ги засне отблизо, после снима няколко отпечатъка от пръсти. Тези находки не бяха нещо необичайно за селище на анасазите, но винаги, когато можеше, ги документираше. Те напомняха, че основен обект на археологията са хората, а не артефактите — нещо, което според нея мнозина нейни колеги започваха да забравят.
По земята бяха пръснати обичайните керамични фрагменти, главно бяла керамика Меса Верде от епохата Пуебло III и няколко късни чирепа от гребенчата керамика. „Хиляда двеста и четирийсета година“ — без изненада си помисли Нора.
Слоун, която набързо беше скицирала селището, сега извади пинцети и найлонови торбички от раницата си. Като надписваше торбичките с маркер, тя предпазливо тръгна напред и започна да събира с пинцетите образци от фрагментите и няколко пръснати царевични кочана. Прибираше ги в торбичките, после записваше местонахождението им в дневника си. Работеше бързо и сръчно и Нора я наблюдаваше с растящо удивление.
Слоун изглежда знаеше точно какво да прави, като че ли бе участвала в множество теренни проучвания. Тя отново бръкна в раницата си, извади малък хромиран уред и се приближи до гредата, стърчаща от най-близкото помещение. Разнесе се тих виещ звук и Нора разбра, че взима проба от гредата за датиране по дървесните пръстени. Като проучеха пръстените, дендрохронолози като Блек можеха да посочат точната година на отсичане на дървото. Когато воят внезапно стихна и отново се възцари тишина, Нора беше обзета от раздразнение, предизвикано от това механизирано смущаване на обекта — или може би от факта, че Слоун го е извършила толкова нехайно, без нейно разрешение. Тя инстинктивно се приближи.
Младата Годард я стрелна с поглед и мигновено прочете мислите й.
— Нали не възразяваш? — въпросително вдигна тъмните си вежди тя.
— Следващия път първо ще обсъждаме такива неща.
— Извинявай — каза Слоун с глас, още по-дразнещ поради очевидната липса на искреност. — Просто си помислих, че ще е полезно…
— Наистина ще е полезно — прекъсна я Нора, като се опитваше да говори колкото може по-меко. — Не е в това въпросът.
Слоун я погледна по-внимателно — студен, оценяващ поглед, граничещ с нахалство. После ленивата усмивка се завърна на устните й.
— Обещавам — рече тя.
Нора се обърна и се запъти към входа. Разбираше, че раздразнението й отчасти се дължи на мъглявата ирационална заплаха за ръководното й положение. Не бе имала представа, че Слоун е толкова опитна в полевата работа, беше предполагала, че ще трябва да обяснява на дъщерята на Годард основни неща. Съжали, че е изложила на показ чувствата си — трябваше да признае, че тънката колкото молив проба навярно съдържа най-полезната информация, която щяха да извлекат от тези древни руини.
Когато насочи фенерчето си към вътрешността на първото помещение, установи, че е сравнително добре съхранено. Стените бяха покрити с мазилка, все още пазеща следи от рисувана украса. Сведе лъча към пода, покрит с пясък и прах, навети през вековете. В единия ъгъл видя от пръстта да стърчи ръб на точило.
Отвори светкавицата и направи няколко снимки в помещението, после продължи към следващото, което беше изключително прашно и изглежда някога е било боядисано с плътна черна боя, нещо крайно необичайно. А може да се дължеше на готвенето. Към третата стая водеше ниска врата. И там нямаше нищо, освен огнище с няколко подпори с „комал“ — полиран камък за готвене. Пясъчниковият таван беше черен от сажди и се долавяше слаб мирис на въглени. Няколкото дупки в замазаната стена бяха единственото, останало от някогашния тъкачен стан.