Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик и тримата му другари се настаниха в първите редици на тълпата и търпеливо зачакаха да почне зрелището. Навалицата растеше всеки миг и в последвалите два часа вниманието им бе съсредоточено единствено в усилие да пазят заетата вече от тях изгодна позиция. По едно време почувствуваха силен натиск изотзад и мистър Пикуик биде изтласкан няколко ярда напред с устрем и скорост, несъвместими с неговия улегнал вид; после пък дадоха команда предната редица да се отдръпне и прикладът на един мускет се стовари върху крака на мистър Пикуик — да му припомни заповедта, а след това го блъсна в гърдите — да обезпечи нейното изпълнение. Тогава няколко шеговити джентълмени отляво, след като дружно притиснаха мистър Снодграс до крайния предел на човешката издръжливост, поискаха да узнаят „къде, бре, си се юрнал“, а когато мистър Уинкл даде изява на безграничното си възмущение като очевидец на това с нищо непредизвикано нападение, някакво лице изотзад му захлупи с юмрук шапката над очите, отправяйки учтива молба да си скрие главата в джоба. Тези и други недотам изискани закачки, притурени към необяснимото отсъствие на мистър Тъпман (изчезнал изневиделица, и то съвсем безследно), ги караше да се чувствуват по-скоро притеснени, отколкото весели и доволни.
Най-после сподавен рев от хиляди гърла премина през тълпата — обичайното известие, че най-сетне пристига онова, за което са висели дотогава. Всички обърнаха очи към портала на крепостта. Няколко мига напрегнато очакване и се появиха весело веещи се във въздуха знамена, ярко блеснало на слънцето оръжие, докато колоните една след друга заливаха моравата. Полковете спряха и се подредиха. Команда: „За по-о-чест!“ се разнесе и се чу всеобщ звън на мускети; а главнокомандуващият, придружен от полковник Бълдър и множество други офицери, се отправи в лек галоп към предните позиции. Военната музика гръмна отведнъж; конете се изправиха на задните си крака, а след това отстъпиха назад, като размахваха опашки на всички посоки; кучета се разлаяха, тълпата се разписка, войниците пак застанаха както преди и нищо не се виждаше ни от едната, ни от другата страна, додето стигаше погледът, освен дълга редица червени куртки и бели панталони, съвсем неподвижни, като заковани.
Мистър Пикуик беше толкова улисан — все се препъваше и политаше ту на една, ту на друга страна и като по чудо се измъкваше из краката на конете, — че не му бе останало време спокойно да наблюдава парада пред себе си, докато не дойде току-що описаният от нас момент. Когато най-после бе в състояние да се изправи здраво на нозе, неговото задоволство и възторг нямаха граници.
— Нима има нещо по-дивно и красиво? — запита той мистър Уинкл.
— Няма — отвърна този джентълмен, който в продължение на последния четвърт час бе търпял някакъв зяпльо да стои стъпил на двата му крака.
— Действително блестяща, благородна гледка — рече мистър Снодграс, в чиито гърди поетичният плам бързо се разгаряше. — Да виждаш изправени пред мирните граждани храбрите защитници на страната в бляскавата им униформа; техните лица излъчват не войнственост и свирепост, а благост и култура; техните очи искрят не с унищожителен жар за грабеж и мъст, а с меката светлина на човечност и интелект.
Чувствата на мистър Пикуик съвпадаха напълно с духа на това хвалебствие, но той не можа да им даде словесен израз, защото „меката светлина на човечност и интелект“ гореше доста слабо в очите на войните, тъй като заповед „мирно-о!“ бе дадена и зрителят виждаше пред себе си не друго, а няколко хиляди чифта очи с вперен напред поглед, лишен от какъвто и да било израз.
— Сега имаме знаменита позиция — каза мистър Пикуик, поглеждайки наоколо. Тълпата се бе разпръснала постепенно и край тях нямаше почти никой.
— Знаменита! — откликнаха задружно мистър Уинкл и мистър Снодграс.
— Какво правят сега? — запита мистър Пикуик, като оправяше очилата си.
— Аз… аз мисля, сякаш… — забъбри мистър Уинкл, сменяйки цвета на лицето си — мисля… ама сякаш ще стрелят.
— Глупости! — припряно рече мистър Пикуик.
— Аз… аз наистина мисля, че ще стрелят — настоя мистър Снодграс доста разтревожен.
— Невъзможно — отвърна мистър Пикуик.
Едва бе изрекъл тази дума, когато половин дузина полкове насочиха пушките си, като че ли прицелът им бе само един, и този прицел бяха нашите пикуикисти; избухна най-мощният и ужасен залп, накарал нявга земята да потрепери издъно, както и сърцето на един възрастен джентълмен.