Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
И така, ден след ден той продължаваше да изпълнява задълженията си весело, усърдно и бодро. Понятно му беше, че чичо Сол и капитан Кътъл хранят розови надежди, но и самият той се опиваше от хиляди неясни и фантастични мечти, в сравнение с които техните изглеждаха напълно обикновени и осъществими. Такова беше неговото състояние през периода на мисис Пипчин, когато той изглеждаше малко по-възрастен от преди, но не много — беше все същото подвижно, безгрижно, лекомислено момче както в деня, когато се втурна в гостната, предвождайки чичо Сол и въображаемите наематели и му освети пътя, за да донесе мадейрата.
— Чичо Сол — обади се Уолтър, — струва ми се, че не ти е добре. Изобщо не си закусвал. Ако така продължаваш, ще повикам доктор.
— Той не може да ми даде това, което ми е необходимо, момчето ми — отвърна чичо Сол. — Ако можеше, той би бил с чудесна практика… но не би могъл.
— Какво е то, чичо? Купувачи ли?
— Да — въздъхна Соломон. — Купувачите биха свършили работа.
— По дяволите, чичо! — възкликна Уолтър, като шумно постави чашата си и удари масата с ръка. — Като гледам как хората по цял ден се разхождат нагоре-надолу по улицата на тълпи, всяка минута множество от тях минават покрай магазина и го подминават, направо ми идва да скоча, да хвана някого за яката и да го довлека тук, да го заставя да купи инструменти за петдесет лири и да плати в брой. Какво надничаш от вратата? — продължи Уолтър, като се обърна към един стар джентълмен с напудрена глава (без той да чуе, разбира се), който с ококорени очи разглеждаше един корабен телескоп. — Няма никаква полза от това. И аз мога така. Влез и го купи.
Обаче старият джентълмен, след като задоволи любопитството си, спокойно отмина.
— Отиде си — викна Уолтър. — Така правят всички. Но, чичо… чуваш ли, чичо. — Старият човек се бе замислил и не отвърна на първото му обръщение. — Не се отчайвай. Не падай духом, чичо. Когато поръчките дойдат, те ще са толкова многобройни, че едва ще смогваш да ги изпълняваш.
— Не ще бъда в състояние да ги изпълнявам, момчето ми, когато те дойдат — отвърна Соломон Джилс. — Те ще дойдат в този магазин чак когато аз го напусна.
— Какво говориш, чичо! Не трябва, чуваш ли — увещаваше го Уолтър. — Недей така!
Старият човек се помъчи да си придаде весел вид и му се усмихна много мило от другата страна на малката масичка.
— Нищо особено не се е случило, нали, чичо? — попита Уолтър, като подпря лакти върху подноса за чай, наведе се напред и заговори с по-интимен и мек тон. — Ако нещо се е случило, бъди откровен с мен и ми разкажи всичко.
— Не, не, не — отвърна старият Сол. — Нещо особено ли? Не, не. Какво по-особено би могло да се случи?
Уолтър отвърна, като поклати глава недоверчиво.
— Точно това бих искал да знам — рече той, — а ти питаш мен. Слушай какво, чичо, когато те видя в такова състояние, започвам да съжалявам, че живея с теб.
Старият Сол неволно опули очи.
— Да. Макар че едва ли някой е по-щастлив от мен поради това, че винаги сме били заедно. Когато те видя угрижен, започвам да съжалявам, че живея с теб.
— Малко съм скучен в такива случаи, знам — обади се Соломон и смирено разтърка ръце.
— Искам да кажа, чичо Сол — продължи Уолтър, като се наведе още по-ниско, за да го помилва по рамото, — че на теб ти е необходимо тук да седи и вместо мен да налива чай една симпатична, дребна, пухкава съпруга, разбираш ли — една спокойна, чудесна, приятна възрастна дама, която да ти подхожда, да знае как да се оправя с теб и да ти поддържа духа. Ето, аз съм най-преданият племенник в света (такъв би трябвало да бъда), но си оставам чисто и просто племенник и когато си потиснат и разстроен, аз не бих могъл да ти бъда другар, какъвто тя би могла да ти бъде, години наред, макар че какво ли не бих дал, за да мога да те поразвеселявам малко. И затова казвам, че когато те видя угрижен, много съжалявам, че нямаш край себе си някой друг, а не само един несръчен, грубоват хлапак като мен, който има желанието да те утеши, чичо, но не умее… не умее — повтори Уолтър, като още повече се пресегна, за да потупа чичо си по ръката.
— Уоли, мое скъпо момче — отвърна Соломон, — ако тази приятна възрастна дама бе заела мястото си тук в гостната даже и преди четиридесет и пет години, не бих могъл да бъда по-привързан към нея, отколкото съм към теб.
— Знам това, чичо Сол — отвърна Уолтър. — Да те благославя бог, знам го. Но ако тя беше до теб, ти нямаше сам да носиш бремето на несподелените грижи, защото тя би съумяла да те освободи от него, а аз не умея.